Чудесата на метлата-Близнаците

Марго и Яшо седят на пейката в двора. Доктор Радев се върти около тях и не спира да си задава въпроси. Нямаше научно обяснение на станалото. След задълбочения преглед на Яшо, заключението му бе- "напълно здрав". А парализата? Няма и спомен от нея. Невъзможно, невъзможно! За една нощ всичко се бе променило и никой не разбираше защо и как, най-малко докторът, който пък и най-малко вярва в чудеса. Той трескаво обикаля двора и търси някакъв свой сложен отговор. От кухнята се разнесоха викове. Сестра Антония пищеше. Долитат смехове. Вратата изтрещява и през нея изхвърчат с радостни писъци близнаците. Явно отново са си направили някаква шега с горката жена. Пребледняла от уплах, сестра Антония се появява на вратата. С две ръце държи голяма тава, а главата си е извърнала встрани. Слиза внимателно по стълбите и се приближава към доктора.
- Господи, Господи! Ще ме уморят тези двамата! Докторе, вижте само! Я, моля Ви, премерете ми кръвното, нещо взе всичко да ми се върти от уплаха. Аз съм слаба жена, не съм и първа младост. Бива ли да ми причиняват това?
Докторът се приближи и погледна тавата в ръцете на сестра Антония. Направи погнусена гримаса и взе тавата. Сестра Антония приседна в края на пейката. Марго и Яшо се изправиха.
В тавата, върху дебело намазан с млечен крем блат, се бе изтегнал мъртъв плъх.
- Аууу, каква гадост! - Марго отскоча встрани. Тя изпитваше ужас от плъхове, без значение живи или умрели. Яшо се разсмя с глас.
- Яшко, недей се смя и ти сега- изхлипа сестра Антония. - Такъв уплах не ми бяха докарвали проклетниците! Не и тази година! Ах, само да се върнат, само да ми паднат в ръчичките, такива плъхове ще засънуват, та цяла нощ ще ги сърбят гърбовете. Цяло чудо е, че не умрях от ужас. После какво ще правите всички вие тука, клети души? Чудо ти казвам, докторе, за малко да се опна на пода. Ама взеха наистина чудеса да стават в това тъмно място! Боже, време беше! Яворчо, здрав да си ми, хубавецо! Чудо, голямо чудо ти е дошло! Да си го пазиш, да си го имаш, да те изведе от това затънтено място! Божке, ама и очите ти сини, та сини станали! Докторе, тука медицина, да знайш, няма. Ей на, чудеса ни трябват, чудеса да ни се случват.
Докторът гледаше съсредоточено върха на едната си обувка. Две мравки тътрят крачета в мокрия пясък. Една проскубана гарга се разкрещя наблизо. От храстите с викове изскочиха Мария и Тома, близнаците, отговорни за уплаха на сестра Антония. Малко черно кученце доволно маха с опашка и тича около тях.
- Аха, ето ви и вас! Отличниците в белите, шампионите!- сложила ръце на кръста, сестра Антония гледа остро, а гласът й трепери. Ядосана е. - Елате ми тука и двамата! И какво е това куче, откраднахте ли го, казвайте, калпазани такива! Ще ми изпопада косата от ядовете, дето ми създавате.
Мими и Тома се приближават предпазливо към нея. Обувките им са потънали в кал, дрехите измокрени и с петна от вар. Разрошени и потни, те стоят пред нея и гледат в земята. Кучето и то, като по команда, легна на площадката и заблиза едната си лапа.
- Госпожо, ние- престраши се най-сетне Мими- ние, не сме откраднали кучето. Моля Ви, не го гонете, то си няма никого, ние го спасихме.
- Не ме госпожкай, калпазанке! Казвайте, от кой двор го отмъкнахте. Стига сме ми създавали главоболия, за малко не умрях днес заради вас! Не ми стига акъла какво наказание да ви измисля. Каквото и да е, малко ще Ви е. Не ви стигна, че за малко не ме уморихте, че съсипахте тортата за рождения ден на Румен и Неда, а сега и кражба!Казвай Тома, откъде взехте кучето!
Тома отстъпва крачка назад и колебливо вдига очи. Мълчи. Докторът се изкашля и се приближи към тях. Знаеше, че когато се притесни Тома почва още по-силно да заеква и затова предпочита да не говори. Лицето на сестра Антония е огненочервено от гняв.
- Тома, успокой се! Поеми си въздух и ни обясни какво се е случило и откъде взехте кученцето. Тома въздъхна, после пое дълбоко въздух, като се стараеше да го задържи колкото се може по-дълго. Издиша и с усилие почна да обяснява.
- Д-д-д-докторе, не сме, ние не сме- задъхваше се Тома. -кккк-крали.
- Стига си пелтечил, Тома!- Мими го дръпва назад и застава пред него, като щит, който да спре огнените пламъци, избухнали в очите на сестра Антония. От двамата Мими е по-голямата. С цели пет минути. От онази нощ, в която родителите им ги бяха оставили в чакалнята на  гарата с обещанието,че след час ще се върнат, от онази нощ, която прекараха сгушени на студената пейка, наметнати с някакво старо одеяло, когато Тома не спираше да плаче, а тя скачаше при всяко изсъскване на преминаващ влак, оттогава си бе обещала, че каквото и да става, тя никога не трябва да оставя Тома. Оттогава и не беше плакала. 9 години.
Тя отметва  назад непокорен кичур и пристъпва смело към сестра Антония.
- Не сме го крали, не сме!- гласът й не трепва- Истина е! Ето, признавам си, че плъхът беше моя идея, Тома не беше с мен нито, когато го намерих, нито когато го сложих върху тортата. Накажете ме заради това, но, моля Ви, госпожо, не ми взимайте кученцето. Повярвайте ми! Долу, край пресъхналата вада някой е изкопал дълбока дупка, на дъното й има нещо бяло. Отидохме там, защото чухме скимтене. Кучето беше вътре и не можеше да излезе. В дупката имаше още две, но не бяха вече живи. Успяхме да го измъкнем и затова сме толкова мръсни и мокри. Обещавам, всичко ще изпера, обещавам Ви, само ни оставете кученцето. Моля ви, ако не ми вярвате, нека докторът иде, ще видите, че не ви лъжем.
Мими не лъжеше. Недалеч от приюта имаше ров, дълбок около метър и половина, с пет сантиметра лепкава гъста кал и остатъци от строителни материали на дъното. Две от кученцата не бяха оцелели. Само Живко бе извадил късмет.
Огньовете в очите на сестра Антония угаснаха. За пръв път от девет години тя
виждаше Мими да плаче. Малката, слабичка и непокорна Мими, чернокосият автор и идеолог на всички пакости, Мими, която ходеше със завързани очи по перваза на втория етаж, Мими, която се хвърляше в снега по пижама, Мими, която слагаше тебешир в супата и червеи под възглавниците, тази Мими сега плачеше неудържимо и безутешно. Кучето скимтеше в краката й. Сестра Антония не помръдваше. Марго и Яшо прегръщаха Мими и се опитваха да я успокоят. Докторът рошеше мократа коса на Тома. Някой в салона тропаше по клавишите на старото, раздрънкано пиано. Когато най-сетне вдигна поглед от земята, сестра Антония изглежда преобразена. Гневът й е изчезнал, лицето й е светнало като пролетна утрин,озарено от долетяла отнякъде мокра усмивка. Никой и не подозираше, колко много сестра Антония обичаше тези две деца, как се радваше сърцето й на всяка тяхна усмивка и на всяка тяхна пакост дори. В тях животът крещеше, пееше,свиреше и танцуваше, Неспирно и лудешки, устремен и горещ, като метеорит в земната атмосфера. Сестра Антония нямаше свои деца. Мъжът й бе починал твърде млад при автомобилна катастрофа. Любовта й към него обаче била толкова огромна, спомените й толкова живи, мъката й толкова горчива, че тя изобщо и не помислила да се омъжи отново, въпреки че силно желаела да има свое дете. Любовта й към децата я бе довела в това забравено от всички място и пак любовта я спираше да си отиде. Вече повече от десет години. Приютът бе станал дом и за нея. Щеше да си тръгне от него единствено, когато и последното дете, последната забравена душа в него намери своя път, щастие и дом. Преди повече от година сестра Антония бе подала молба за осиновяване на близнаците, но решението се бавеше, не идваше и тя губеше надежда. Въздъхна тежко,  скри усмивката си, намъкна престорено сериозно изражение и погледна към Мими. Очите й я издаваха. В тях имаше твърде много любов.
- Кучето може да остане, изкъпете го и го прибирайте вътре, дворът е още кален. След час Ви искам двамата долу в приличен вид. Дрехите занесете в пералното. Ружа ще им се зарадва много. Баба Ружа е дребна, винаги кисела бабичка,  която помагаше в чистенето и прането, понякога и готвеше, но само когато Сева готвачката я болеше глава от сладкия ликьор, който криеше в складчето за провизии, пийваше тайно и плачеше за някаква нейна непрежалима любов. Баба Ружа хич не умееше да готви и често след нейните манджи и десерти децата не се чувстваха добре и се налагаше доктор Радев да идва от града.
- Благодаря Ви, госпожо! Вие сте ангел. Добра сте, много сте добра, като... майка. - Тома лепна мокра целувка на бузата на сестра Антония. - Мими, хайде, Живко трепери, мокър е, да го изкъпем!
Мими сияеше, хвърли се на врата на сестра Антония и на свой ред я целуна. Чернокосата калпазанка имаше сърце за двама. С Тома и Живко се втурна по стълбите нагоре.
- Е, Антония, май ще се окажете права.- доктор Радев изглеждаше развеселен- Случват се чудеса тук. Вие току що сътворихте едно.
Сестра Антония не знаеше какво да отговори. Пооправи косата си. Ръцете й трепереха. Радостта на децата, думите им, целувките им, това беше много, много любов и всичката беше за нея.
- Калпазани са докторе, големи калпазани, ама са добри. Цялата мъка на света носят в себе си, нека се радват на кутрето, и то явно има нужда от тях. Аз сега ще влизам вътре, моля да ме извините, но ще трябва да премета кухнята и да видя дали ще имаме материали за нова торта за младежите. Довиждане, докторе, бъдете здрав.
- Довиждане, Антония. До нови чудеса!
Всички се засмяха. Яшо прибра тетрадката си в джоба на якето и хвана Марго за ръка. Докторът се качи в раздрънкания си автомобил, помаха на децата и с все сила викна през прозореца.
- До нови чудеса, деца! После даде рязко газ, колата изхърка и се понесе по неравния асфалт.
- Да се разходим, Марго, искаш ли?
Тя кимна. Денят криеше надежда, но Марго знаеше, че чудесата винаги идват с нощта. Метлата също знаеше това. Пъстра клечка от дрехата й сестра Антония прибра в своята престилка.
Слънцето залезе зад настръхналите хълмове. Денят бързо губеше сили. С последния слънчев лъч есента се огледа в притихналия поток. Хубава беше,а червеното й отиваше много.

Будилникът изписука. Напоследък нещо не беше наред с него. Ту работеше, ту се разваляше. Сега имаше проблем с гласа си. Марго отвори очи. Стана от леглото и отвори прозореца. Пред входа стоеше пощальона и говореше със сестра Антония. Носеше писмо за нея. Най-важното писмо.
Кучето доволно дъвче парченце хляб под масата. Мими и Тома украсяват с цветни пръчици новата торта за Румен и Неда. Те още не знаят какво пише в писмото, което донесе пощальона. Метлата се смее зад вратата. Сестра Антония е седнала на пейката в двора и плаче. Плаче така, както плаче само жена, разбрала, че е станала майка. От радост.

Марго разлива чая в купички. Сухари и сирене. Есента шпионира през прозореца. Косите на Марго са й откраднали червеното. Завърта се и хуква към потока да се огледа.