Все още дете

"Много е яко да бъдеш голям! Да ходиш на работа, ехееей! Там се пие кафенце и си лафкаш с приятели. Пък и ти дават и цяла една заплата. А на училище, на училище е мъка непосилна. Изпитват те, правиш контролни през ден и на всичкото отгоре не ти дават да пиеш и ядеш в час! Отиваш по тъмно и ти се спи, а пък и да спиш там не може! Искам да съм голяма и да ходя на работа, мамо!"- ей това са мои приказки преди едни десетки хиляди години, щото аз баш ей така се чувствам, досущ новоизлюпен австралопитек! Ей така говорих на майка си и точно това съвсем искрено исках. Да съм голяма. Тя клатеше глава и се усмихваше тихо. Не ме занимаваше с проблеми, казваше ми само, че сега ми е време за игра, време да съм дете и да бера зелени джанки и да играя на ръбче, да крада лалета и рози за нея от дворовете на добрите баби и да гледам как растат тревите, как небето си сменя цвета и как дъвката загубва вкуса си, ако не си отчупил половината на приятел. Това, за розите и краденето, не ми го говореше тя, аз сама го правех, защото за мама трябваше винаги да има цветя! И още мисля така. Само дето сега не ги крада от дворовете на бабите. То няма и много баби с дворове де. Купувам ги. От магазина. И това е някак тъжно. Цветя не трябва да се купуват, щото хубавите неща нямат стойност в парични знаци-монетки, хартийки и прочее. Това децата го разбират най-добре. И ако ей така, откъснат някой зюмбюл или лаленце от чужд двор, това кражба не е. Щото те не го правят, за да вредят, а за да зарадват някого. А цветята са като децата. В тях нищо излишно няма, нищо сбъркано, нищо лошо, нищо тъмно, нищо грозно. Децата са онова съвършенство, за което възрастните непрекъснато говорят, обсъждат и чакат. Надяват му се. Не разбират, че си го имат, но просто са малко пооглупели и цветовете им са избледнели, защото слънце почти не виждат и не пият вода от чешмата с две срещнати шепи. Лампата не е слънце, водата в шише от пластмаса няма да бъде никога извор. Детството е шарено, много по-шарено от дъгата. То е бързо, по-бързо от гепард и от вятър, силно- има силата на цяла вселена, топло-по-топло от слънце през август и синьо е , да, детството определено е синьо, като море, като небе, което няма край, не може и да има.
Обичам синьото и още мога да тичам. Мога и боса дори. Усещам дъха на тревите и чувам как лалетата се кикотят по изгрев. Вдъхвам люляка и той се стича по вените ми. Игликите са красиви клюкарки. Кучетата не ги обичат и често пишкат на тях. Котките са безразлични към тази драма. Те знаят, че пак ще вали. А всички знаят, че после пак ще е слънччево и че после пак ще е много синьо небето. И аз зная. Ти, също! Тая работа не се забравя, това е онова, дето дава силата, за да поемем и тази, и още една глътчица въздух. Синьото. Детското. Нашето.

Честит 1 юни, мили деца!

Чудесата на метлата- Докторът

Доктор Георги Радев отвори прозореца. Навън валеше. Дребни снежинки кръжат над града и грациозно се спускат надолу, като от разсипана солница. Леки, почти прозрачни кристалчета полепват по покриви, клони и трепкащи детски мигли.
- Най-после! Ели, заваля сняг! Ела да погледнеш колко е хубаво!
Елена се приближи до съпруга си и погледна навън. Вятърът бе утихнал, но студът я накара да потрепери. Докторът я прегърна.
- Хубаво е Жоро, хубаво е. Така поне няма да виждаме мръсотията по улиците. Студено е, нека влезем вътре. Вечерята е готова, моля те, ела. Много съм уморена днес.
- Ех и ти, вечерята, та вечерята. Виж, какви хубави снежинки летят навън. Помня, че преди обожаваше, когато завали първият сняг, особено, ако е вечер и  сме навън. Помня те как се смееше- доктор Радев искаше да продължи, но вместо това въздъхна наум и затвори прозореца. Зимата остана отвън да радва онези, които още я харесваха. 
- Стига де, Жоро! Знаеш, че обичам да вали, но ми е студено на терасата, може би леко съм настинала и затова. Ела да отвориш виното. Все пак днес е празник.
- Готово, момиче! Давай насам чашите!- доктор Радев се усмихна широко и прегърна жена си. Тя не се отдръпна. Стояха така няколко минути, прегърнати, потънали в тяхното си мълчание. А тяхното мълчание си беше любов, любов на големи глътки. И горчиви, и сладки. И те ги пиеха. Заедно.
- Ели, знам, че ти е тежко- доктор Радев гледа Елена в очите, а ръцете му продължават да я държат в прегръдка- Помня, колко много искаше да имаме деца. Помня, че си ги представяхме, давахме им даже и имена. Рисувахме ги в мислите си с цялата ни любов. Но не стана както очаквахме. Разбирам, как те боли, особено след резултата от последните изследвания, но наистина трябва да спреш да се самообвиняваш и да търсиш причини. Това бавно почва да те убива. Отслабнала си, не спиш, не се усмихваш. Моля те само за едно. Да спреш да тъжиш. Искам отново да те видя щастлива, искам и повярвай ми ще бъдеш.- той отново я притисна до себе си. Усети, че тя пак плаче.
- Искам да бъдем, Жоро! Но не мога да се примиря с мисълта, че няма да чуя никога някой да ме нарича с простичкото и безценно "мамо"- знам, че вече почти полудявам и че те тормозя и теб, но това е по-силно от мен. Но хайде, нека тази вечер да не говорим за това. Ела да вечеряме и да пием за празника ни. Петнайсет години минаха, Жоро, а ние сме си все същите луди глави, нали?- най-после усмивката й се върна. Целуна го и взе чашите.
- Наздраве, мила! Смятам, че това ще е последната годишнина, която празнуваме- Ели се извърна втрещена към него, ококорила големите си сини очи - Последната годишнина...без деца вкъщи. Виж се само как си ме зяпнала! - разсмя се докторът и чукна чашата й.
- А бе, Жоро! - Елена се засмя и отпи от тъмното вино.- Иска ми се да си прав, много ми се иска.
- Щом искаш, значи ще се получи, не го мисли вече. А, чакай, че ще забравя. Имам молба към теб, надявам се да ми помогнеш с нещо.
- Щом така любезно ме молиш, добре. Какво си намислил?
- Утре трябва да отида до приюта. Бих искал да ме придружиш.- той погледна Елена, знаеше как тя тъгува за децата там и затова все отказваше да ходи с него.
- Ааа, защо? Защо точно утре- тя отпи малка глътка и понечи да запали цигара, но се отказа.
- Искам да прегледаш Лора. Има някакъв проблем. Антония се обади и звучеше притеснено. Девойката виждала тъмни дребни петънца. Ти си специалистът, затова те моля. Знам, че най-добре е ти да я видиш, а и тя би се радвала да се запознаете, доста е слушала за теб.
- Надявам се само хубави неща, нали?- Елена усети, че я обзема желание да види това дете, за което Жоро толкова често й говореше. Усети, че този път не я е страх, не я обзема паника или пък тъга- Естствено, че ще дойда с теб. Бих искала да видя децата. И Явор, и Марго, и Мими, и Елица, и разбира се да видя  какъв е проблемът с Лора. Може и да е сериозно. С какво можем да ги зарадваме утре? Дали има нещо, което би могло да ги зарадва?- Елена усещаше как желанието й да се срещне с децата става все по-силно, все по-завладяващо мислите й.
- Да, има едно нещо, което би ги зарадвало, но ние не можем да им го занесем.
Доктор Радев се беше втренчил в прозореца и Елена видя как по лицето му премина някаква непозната сянка.
- Какво, какво, хайде недей така! Кажи ми, Жоро!
- Ели, на тях им трябва само дом, разбираш ме, нали? Дом. Не къща, не покрив, не стени, не хляб, не вода. Дом.
Елена не можа да преглътне сълзите си. Отвори прозореца и запали цигара.
През нощта тя не можа да заспи. Лежеше в тъмнината и се опитваше да си представи дом. Този дом, за който й говореше Жоро. Домът от обич. Така посрещна изгрева. Утрото бе с аромат на студено, малини и препчечени филийки. Младо и искащо. Като Елена.
- Охо, съвсем навреме!- зачервена от студа и посипана с куп едри снежинки, Антония се усмихна и стисна ръката на доктора. Радвам се да ви видя! Здравейте, Елена, вас ми е още по-приятно да видя! Щастлива съм, че сте се съгласила да дойдете при нас.
- Много ми е приятно и на мен! Най-после да се запозная с вас, толкова съм слушала за всички ви!- Елена прегърна сестра Антония и я целуна по едната буза. - Вие, Антония сте невероятна жена, искрено ви се възхищавам за всичко, което правите за децата и най-много за топлината, която им давате! Ще ми се да съм наполовина човек като вас!
Сестра Антония се изчерви още по-силно, но не от студения вятър, а от думите на Елена.
- Ами! Елена, аз съм една твърде обикновена жена, която прави това, което усеща, че иска да прави. Това е. Само това. Нищо повече. Елате да влезем, че е ужасно студено. Направила съм кафе, дано не е изстинало.
Доктор Радев хвана леко ръката на Елена и влязоха вътре. На вратата тя се спря. Погледът й се плъзна по стените. Очите й грейнаха като небе през юли. Сини и слънчеви.
-Аха, картините на Елица! - доктор Радев не бе споменал за тях на Елена- чудесни са, нали! Аз не разбирам от изкуство, но въпреки това съм сигурен, че са добри. Тони, знаеш ли, че Ели навремето рисуваше много и много хубаво рисуваше, и изложби доста имаше. Още не разбирам защо се отказа. - той погледна към Елена, но тя не го слушаше. Погледът й не се отделяше от рисунките
- Много са добри!- прошепна сякаш на себе си Елена- Тони, тук ли е Елица? Може ли да поговоря с нея след като прегледам Лора. - Елена не само се развълнува от картините по стените, нещо непознато, но дълго чакано отвори очи и огря и душата и мислите й. В очите й изчезнаха следите на страха и тъгата.
- Разбира се! Горе е тя, в библиотеката с Лора. Подреждат. Качвайте се, качвайте се. Ей сегичка идвам и аз, само да нагледам тези мойте хайвани дали не са сътворили поредната беля и да взема при мен Алек, че му омръзва на гълъбчето само в кошарата да стои.
Докторът тръгна нагоре по стълбите, а Елена го последва. Тези стени, тези студени стени- мислеше си тя, а под стъпките и скърцаха старите дъски- толкова мрак, толкова много мъка по тях и ето рисунките на Ели как им вдъхват и цвят, и живот. Едно дете, а в ръцете му - свят и топлина.
- Ехо, здравейте момичета!- докторът поздрави и влезе в малката библиотека- Как сте днес, някакви чудеса напоследък?- Е, ето и аз ви водя мойто си чудо. Ели, ела де, влез, не стой така до вратата. Ела да ги видиш тия девойки, да ви запозная.
Елена пристъпи през прагчето и широката й усмивка се втурна и прегърна момичетата. Те я гледаха с очи, пълни с топлина и спокойствие, с очите на деца. Нейните деца.
- Момичета, радвам се да ви видя, простете, че ви прекъснахме!
- Здравейте, госпожо Радева- Лора се изправи и подаде ръка. Ели също. благодаря Ви, че дойдохте! Много съм слушала за вас и все хубави работи. Всички се засмяха.
- Дано да е така, иначе после ще се разправям с Жоро!- Лора, ела да застанем по-близо до светлината, нека погледна дали  всичко е наред с очите ти. Само да не забравя, Ели, картините ти ме накараха да се почувствам жива. Благодаря ти и за нищо на света не спирай да рисуваш! Имаш талант, не се отказвай от него. - лицето на Елица пламна като божур, а думите й заседнаха в гърлото. Успя само тихичко да благодари и отново сведе поглед. Срамежливка.
Докторът се захвана да й помага да подредят новите книги, които бяха получили предния ден от господин Костов, приятелят на баба Зоя. Имаше и още няколко кашончета с нови бои, моливи, листа и два чисто нови статива.
- Жоро, мисля че Лора трябва да дойде с нас, трябва да я заведа в моя кабинет и да направя няколко теста с апаратурата. - Лоре, не се плаши, няма нищо страшно. Имам съмнение и е важно да го проверя. Тъкмо ще ни дойдеш на гости. Ели, искаш ли и ти да дойдеш с нас, за да правиш компания на Лора. Вкъщи има място, мисля, че ще ви хареса. Какво ще кажете? Жоро, нали може да излязат оттук за няколко дни, позволено е предполагам, щом е по медицинско предписание?
Доктор Радев чуваше какво говори Елена, чуваше, но не можеше да повярва какво чува. Момичетата се развълнуваха и решението дойде само.
Сестра Антония, на ръце с едногодишния Алек влезе в библиотеката. Не й беше нужно време, за да разбере, че нещо интересно, нещо вълнуващо е на път да се случи.
- Тони- докторът излезе от вцепенението си, попремига набързо няколо пъти - Ааа, Елена казва, че е необходима апаратура, за да потвърди диагнозата на Лора. Мисля че, няма да е проблем момичетата да дойдат с нас за няклоко дни, докато траят изследванията, нали?
- Момичетата? - Антония пусна Алек, той се хвана за роклята й се усмихна широко на Елица. Тя му изпрати въздушна целувка.- Ама и на Ели ли нещо не й е добре?
- А, не, не, просто искаме да дойде, за да не се чувства Лора самотна. Пък и момичетата имат желание, разбираш ме, нали?
Антония кимна и погали русите къдрици на Алек
- Да, няма да е проблем, след като е по медицинско предписание. Ще се погрижа за това. Дано всичко е наред с теб, Лоре. Обадете ми се, моля ви веднага щом има резултат. Та, какво сега, момичета, багаж ли да стягаме? Сега ли ще тръгнат, докторе?
- По-добре сега, няма защо да губим време, нали момичета?- Елена сияше. Докторът не я беше виждал такава никога.
- Ами, тогава- Тони хвана Алек за ръчичка- какво чакате момичета? Отивайте да се приготвите, аз  ще се погрижа за останалото. Докторе, слезте с Елена долу в кухнята да пием по кафе.
След час колата на доктор Радев отпраши по мокрия път към града. Семейство Радеви се прибираше вкъщи.
Антония излезе да изпрати момичетата. Тя стои на алеята, те и махат усмихнати за довиждане, а на нея и се плаче, много й се плаче, ама не от мъка, не от мъка.

Операцията на Лора премина успешно и тя бързо се възстановяваше у дома. В новия си дом. Домът на семейство Радеви, домът на Елица и Лора Радеви. Ели не спря да рисува, а много от картините си изпращаше на Тони, с тях тя й казваше, че са добре, казваше, че я обичат, казваше благодаря.Тони знаеше това, знаеше го и една шарена метла, скрита в ъгъла зад вратата. Двете често плачеха. Скришом. От радост.

Чудесата на метлата- Лора

Лора затвори книгата. Зазоряваше ли се навън или още бе нощ? Пред очите й пърхаха дребни  мушици, досущ черни точици и тя не виждаше съвсем ясно думите. " Жалко! Романът си го бива. Явно съм уморена и трябва да поспя. Тя хвърли поглед към часовника на шкафчето. Седем сутринта. "Олелее, съвсем съм се отнесла, вече трябваше да съм станала. С Лъчко днес трябва да упражним таблицата за умножение, а Боби ще пише писмо до Дядо Коледа. Така ми липсват Неда и Румен! И на децата им е тъжно за тях. Разсеяни са и бързо губят желание. Въртят глави все към прозореца, а в очите им очакване се чете. Румен не е идвал повече от седмица да ги навести и да ги разсмее с някоя от своите абсолютно невероятни истории. Румен е страхотен разказвач. Когато говори, създава светове от камъчета и пясък, от въздуха в крилете на гълъбите и от намръщения вятър. Потрива ръце и хоп появяват се шарени поляни, по които тичат още по-шарени кучета. Махат с уши и въртят опашки, а глухарчетата свалят калпачета за поздрав. Вятърът е разбойник и крадец на шапки, затова навсякъде хвърчат разноцветни шапки- малки и още по-малки. Румен почесва едното си ухо и ето по поляните се пързалят с шейни златокоси момчета и момичета с лилави очи. Понякога вали. Дъжд от шоколадови дребни звезди. Баби с червени кошници и кристални очи събират звездичките, за да хранят с тях новородените еднорози. Еднорозите си умирали за тия звездички и от тях рогчетата им ставали здрави и лъскави, досущ като кристалните очи на бабите. Такива цветни светове създаваше Румен с думи,че не само очите на децата заблестяваха, а и по сивите стени плъзваше многоцветна дъга. Всяка сутрин след закуска, Лъчко и Боби, хващаха Румен за ръка и тримата се качваха в библиотеката. Там, нетърпеливи за истории, насядали по столчетата, чакаха и другите деца. Притихнали, те улавяха частиците от пъстри светове, които магьосникът на думите създаваше за тях. Често в библиотеката идваше и Неда. По стените, на малки пирончета тя закрепяше големи бели листа, които баба Зоя редовно изпращаше. Раздаваше на всички по няколко цветни молива, няколко оставяше и за себе си. Тогава историята започваше. Румен създаваше световете с думи, Неда и децата ги оживяваха в рисунки. Малката стая светваше от цвят и усмихнати лица. От всички, най-хубаво рисуваше Елица. Сестра Антония не спираше да повтаря, че един ден картините на Ели ще бъдат в най-добрите галерии по целия свят. И тя наистина вярваше в това и не преставаше да окачва рисунките й по всички стени и коридори. Ели ходеше след нея и ги отлепяше. На тяхно място слагаше рисунките на другите деца. Синеока, с черна като въглен коса, винаги вързана на висока опашка, Елица бе най-тихото дете в приюта. Когато я хвалеха за някоя рисунка, малкото й бледо лице почервеняваше, а очите й искряха. Седемте години прекарани в това сиво място не бяха успели да помрачат светлинката в душата й.
Лора влезе в кухнята. Нямаше никого. Тъмните точки не спираха да се въртят все по-бързо и по-бързо в очите й. Тя се качи в библиотеката. Сестра Антония беше събрала децата и  четеше.
- А, Лора! Здравей, мила! Чакахме те и взех малко и аз да почета,че от другата работа, все не ми остава време. Но, хайде да слизам вече аз, че Сева пак е с главоболие и Ружа е вдигнала една олелия за обяда.
- Да, добре, Тони. Благодаря ти. Аз ще се оправя с четенето. Имаме и няколко писма да пишем за Коледа, а Лъчко ще ми рецитира таблицата за умножение. Тони, дали доктор Радев ще намине тези дни?
- Защо, Лоре? Какво ти е? Да не си настинала или корема пак те боли?- притеснена Антония се взираше в Лора, сякаш с поглед се опитваше да разбере какво не е наред.
- Не, не се безпокой, нищо ми няма. Само някакви черни точки подскачат пред очите ми и не виждам добре като чета. Може би просто не се наспивам. Върви, ако Румен и Неда дойдат, моля те само кажи им,че сме тук.
- Разбира се! Надявам се днес да се върнат от Ловеч и да дойдат да се видим. Нали знаеш, че те са там по работа. От списание " Тема" са предложили работа на Румен като стажант автор. Ще пише от вкъщи и ще изпраща статиите по електронната поща. С паричките, които Зоя им остави са купили лаптоп и фотоапарат за Неда. Помниш, че тя много искаше да се занимава с фотография. Последния път ми спомена, че кандидатства за някакъв специализиран курс. Дано да им потръгнат нещата, дано! Ще звънна на доктора да се разберем кога ще намине, не се тревожи.
- Благодаря ти, Тони. Хайде върви, че да не вземе Ружа да обърка пак солта със захар и да ядем после компот от пиле и грах.
- Слизам, обади се като приключите!
Лора кимна, сестра Антония притвори вратата и тръгна надолу към кухнята. От телефона в коридора, тя набра номера на доктора.
- Ало, докторе, здравейте! Антония съм. Удобно ли е да говорите?
- Здравей, Тони! Как са при Вас чудесата? Нещо ново?- в слушалката Антония долови радостния трепет в гласа на доктора.
- Надяваме се, докторе, не спираме да се надяваме!
- Какво се е случило, Тони? Да няма болни или пак Ружа нещо да е готвила на децата?
- Лора не се чувства добре. Не се оплаква, но си личи, че има нещо. Даже ме попита дали скоро ще ни навестите. Казва, че вижда въртящи се черни точки, но смята,че е преуморила очите си.
- Хм, да, тя много чете, но не мисля, че това е причината. Не се притеснявай, Тони, аз така или иначе възнамерявах да се отбия. Този път ще взема с мен и жена си, казвал съм ти, тя е очен лекар, по-точно ще прецени дали Лора има някакъв проблем. Утре сутрин сме при Вас. Кажи на Лора да не се тревожи и че ще й донесем енциклопедията, за която й споменах последния път. Поздрави децата и ни чакай. До скоро, Тони! Ще затварям, че имам малък пациент при мен.
- До скоро, докторе и благодаря!
Сестра Антония преглътна сухо и затвори слушалката на телефона. Влезе в кухнята и застана до прозореца. Отпред в двора стояха Марго и Яшо. Лъчко въртеше опашка и душеше около тях в мократа трева. Яшо разгръщаше листата на червената си измачкана тетрадка и разпалено обясняваше нещо на Марго. Слънцето ги заливаше с шареното си есенно великолепие. Очите на Марго искряха. Тя внимателно слушаше какво говори Яшо. Ту вдигаше поглед към него, ту поглеждаше към тетрадката. В един момент тя махна с ръка на Яшо да престане, подсвирна на Лъчко и тръгна към входа. От прозореца сестра Антония видя как той въздъхна, затвори тетрадка и я напъха в джоба на якето си. Седна на пейката и се загледа в далечината. Тя дръпна пердето и се захвана с обяда. Предпочиташе да сготви вместо да остави това на Ружа. Така вечно сърдитата леля Ружа получи изненадващо почивен ден. Полудоволна тя махна разсеяно с ръка за довиждане. От хлопването на вратата след нея се раздвижиха и зазвънтяха чашките по лавиците. Минута по-късно звънна и стария звънец. "Какво пък забрави Ружа сега". Сестра Антония изплакна набързо ръцете си, подсуши ги в престилката си и отиде да отвори.
- Не може да бъде! Здравейте, гълъбчета! Влизайте, влизайте, откога Ви чакаме! Ей сега и обядът ще е готов. Румен и Неда целунаха сестра Антония по двете бузи.
- Тони, Лора горе с децата ли е?- попита Румен
- Ах, да, тя ме помоли да Ви кажа да се качите при нея, ама ей на, развълнувах се и забравих.
Неде, много хубава блуза си облякла. Отива ти.
- Румен ми я подари. Купи ми я с парите от първия си хонорар.- Неда се завъртя грациозно пред сестра Антония, после прегърна Румен.
- Чудо голямо!- смънка Румен. Някаква блуза. Исках нещо по-хубаво да ти взема. Хайде да се качим да видим децата и Лора.
- Ех, Румене, Румене- въздъха сестра Антония- да знаеш само как им липсвате на всички. Ей и Лора ми разказва, как въртят очи все към прозорците. Чакат ли, чакат. Хайде, качете се да ги изненадате. И виж някоя от твоите истории им разкажи, пък после те на мен да я разкажат. Чудни истории са твоите, хич не се учудвам, че са те взели на работа в списанието.
- Благодаря ти, Тони. Неда искаше да ти каже нещо, май! Аз се качвам горе.
- А, не, нищо особено няма.- Неда кръжеше с поглед по тавана и леко се подсмихваше.
- Айде бе, Неде, какво се е случило?- сестра Антония нетърпеливо почукваше с дървена бъркалка по дъската за рязане.
- Спечелих! Трето място в един малък конкурс за фотография. Казах ти, нищо особено.
- Как не! Как да не е, бе Неде! Сестра Антония захвърли лъжицата в мивката и с мокри още ръце прегърна силно Неда. Боже, как се вълнувам, сърцето ми ще се пръсне от радост. Браво, Неде, знаех си аз. Тука все таланти под тоя схлупен таван и сред тия сиви стени са израснали. Чудо е това, чудо! Хайде иди и ти горе да кажеш на децата. Та, дано и Елица малко си повярва.
- Ели е чудесна. Родена художничка. Още ли се надпреварвате да лепите и разлепяте картини по стените? - усмихна се Неда.
- Е, то се знае. Аз, за да й повдигна малко самочувствието ги правя тия работи, ама тя е толкова скромна и не ще и да чуе. Мисли си, че другите ще се сърдят, а пък те сами ходят да разлепят по стените нейните рисунки.
- Чудесни деца си имаме, Тони! Кой би повярвал, че на края на това забравено село, под тоя продънен покрив живее толкова доброта и обич. Навън не е същото. Хора всякакви, знае се. Има и лоши, и завистливи, и алчни за богатства и охолен живот. Има и добри, честни и умни хора, дето ги е грижа за другите. Шарена работа. Я, гледай! Каква шарена нашата метличка била! Аз пък как не съм забелязала. Сякаш и стените са пребоядисани. Да не е идвал чичо Марин?
- Не, Неде, не се е отбивал скоро. Мислех да мина да го видя тия дни, да си поприказваме, че и на него много мъка му тежи, откакто си отиде жена му. Стои сам в тая голяма къща и пусто, пусто му е. Те, нали и деца нямаха, та ако някой съсед не се отбие, рядко ще го видиш навън. Хубаво ме подсети, ще ида с тия  калпазани моите да го видим утре след като докторът прегледа Лорето.
- Какво става с Лора? Болна ли е? Тя напоследък нещо не се обажда, а нали и ни нямаше известно време.. Кажи, Тони, как е тя?
- Сподели ми сутринта, че не вижда добре. Черни някакви петънца ли, мушици ли се въртели пред очите й, та затова се обадих на доктора да дойде утре. Съпругата му била очен лекар, та ще дойдат и двамата.
- Надявам се, че не е нещо сериозно, вероятно пак е чела твърде много и твърде до късно. Както винаги.
- Вероятно, но докторът имаше съмнение, затова ще дойде и съпругата му да прегледа Лора. Знаеш, докторът е много привързан към Лора. Все гледа нещо да й донесе, да си поприказва с нея. Вижда се, че много добре се разбират двамата. Той докторът, знаеш, откакто се разбра, че не може да има деца, някак много отнесен стана, вглъбил се е в мислите си и честно да ти кажа, радвам се като го гледам как си общува с Лора. Сякаш му е дъщеря. Не знам, Неде, не знам. Дано да е добре нашето момиче.
- Качвам се да я видя и да чуя каква щуротия разказва Румен на децата.
- Чудесно, Лора много ще се зарадва  да те види!
Сестра Антония хвана отново дървената лъжица и се зае да довърши обяда. Горе, в малката таванска библиотека Румен създаваше нови светове от думи, Децата ги оживяваха в цветни картини. Неда и Лора говориха дълго, бяха щастливи да се видят и да си поприказват. Лора беше във възторг от наградата на Неда и успеха на Румен.
- Лора, какво става с теб? Тони ми каза, че не ти е добре. Докторът ще дойде утре със съпругата си да те прегледа. Разбрах ,че тя е специалист по очни болести. Ти как се чувстваш?
- Не мислех, че и съпругата му ще дойде. Да, зная, че тя е очен лекар, освен, че е ужасно красива. Виждала съм нейни снимки. Лошо е само това, че тя е много тъжна, заради това, че не могат да имат свои деца. Докторът ми е говорил за нея и затова колко много я обича, но нищо за съжаление не може да се направи.Ще се радвам да се запозная с нея.
- Сигурно е мила, поне колкото доктора!
- Да, и по-хубава също.
Двете момичета се разсмяха. Долу, в озарена от шареното слънце кухня, стаена в ъгъла, метлата отчупваще от своята дреха следващо късче вълшебство.

Чудесата на метлата- Румен и Неда

-Недаааа, хайде де, побързай! Румен се опитва да закопчее ципа на якето си, той заяжда упорито и това започва да го изнервя.  - Отивам в кухнята при Антония! Чакам те там, поразмърдай се малко!
- Идвам де! Не мога да си намеря белия шал. Сега слизам, стига си викал! Ама къде ли  съм го тикнала! Пък и едно червилце да имах поне.- Неда е приближила светлото си лице до помътнялото огледало и се опитва да вкара в ред непокорната си коса. - Ни червилце, ни молив, ама и аз съм една рожденичка! За чудо и приказ! Може пък баба Зоя да има някое да ми услужи, сигурно и шала съм си забравила при нея миналата седмица. Давай да слизам, че Румен ще мърмори, че пак се мотая. Нали знаеш какви кисели физиономии прави, когато е нервен. - Неда се поглежда към Лора, която точно е вдигнала поглед от книгата и се наслаждава на палавите къдрици, които подскачат бодро по раменете на Неда. Двете сбръчкват носове и присвиват устни, в опит да имитират Румен. Избухват в смях.
- Чао, Лорче- порче! До довечера!
- Изчезвай, коконо такава! Остави ме най-после на спокойствие да си чета. Поздрави бабчето от мен и не забравяй книгата, която ми е приготвила!
- Няма, няма! Голяма си досада понякога, ама пак те обичам! - Неда праща въздушна целувка на Лора, дръпва палтото си от закачалката на стената и затваря шумно вратата след себе си. Лора махва с ръка. - Най-сетне тишина!
- Хайде сега да отидем да видим нашето мило бабче! Сигурно вече е сложила чая! - говори си сама Неда и светлата й усмивка грейва на устните.
Всяка седмица двамата с Румен посещават баба Зоя. Откакто възрастна жена се разболя, те пожелаха да се грижат за градината и за дома й, пазаруват, чистят и подреждат. Единственото, което баба Зоя държи да прави сама, е да готви. А готви тя много добре. И не само храната й е вкусна, а и красиво стои и в чиниите, и в купичките, и в чашите дори. Къщата на баба Зоя е най-хубавата в цялото село. Грижливо измазана отвън, стените боядисани в слънчево жълто, а терасите в рубинено червено, тази къща свети и в тъмното. Малък двор отпред, по-голям  отзад. Два стари, леко ръждясали електрически фенера, потапят в отблясъци градината след залез. Цветни лехи, няколко млади вишневи дръвчета и една висока череша, която през горещите летни дни хвърля дълга сянка над половината двор. Вътре е чисто, широко и светло с тънък гъделичкащ аромат на ранни кокичета. В тази къща всяка вещ сякаш сама е избрала мястото си. И умно го е избрала. Която и да погледнеш, не виждаш за нея друго подходящо място, освен това, на което си я намерил. Но не вещите дават живот на къщата, а нейната стопанка и един стар оранжев котарак, който мърка почти постоянно и със завидно търпениe наблюдава врабците, подскачащи по перваза на прозореца. Баба Зоя, Зоя Григориева, известната от миналото актриса, която всички обичат заради голямата й доброта и широката й усмивка. След много години на сцената, тя се бе завърнала в родното си селце. Никой не разбираше защо тя бе оставила големия град и бе обърнала гръб на нестихващото обожание към таланта й, за да се върне в може би най-затънтеното място на планетата. Понякога, когато някой все пак решава да я попита, тя се усмихва леко, очите й помътняват, изглежда така сякаш потъва в някакъв далечен тежък спомен. Тя бавно отпива от чая си и отговаря кратичко.
- Тук ми е на мен мястото, само тук чувам,когато навън вали!
Не разбираха хората какво означава това и по едно време спряха и да го мислят. Баба Зоя помага на всеки, звъннал на вратата й, без да пита и разпитва много.Не отпраща никого, не съди и не любопитства. Помага с каквото може и отплата не иска. Никога и за нищо. Хората я обичат и това й е достатъчно. Със сестра Антония се запознаха по времето, когато в приюта дойдоха близнаците. Баба Зоя ги бе прибрала от чакалнята на гарата. Оттогава възрастната жена се привърза много към децата в дома. Благодарение на нея, те винаги имаха добра храна и чисти дрехи. Голям приятел на баба Зоя е и чичо Марин. Той майстори с лекота разни неща. Само материал да му сложиш в ръцете и за нула време ще направи я трикрилен гардероб, я маса за дванадесет души , сигурно и кораб би могъл да построи за месец. Благодарение на баба Зоя, чичо Марин, превърна празния, прашен таван в приюта в чудесна малка библиотека. Направи масички и столчета за всички деца,няколко дървени пейки и светли рафтове за книжки. Баба Зоя осигури книгите. Така те успяха да превърнат пустия мрачен таван в любимо място на децата и особено за малката Лора, която още на пет знаеше да чете и оттогава прекарваше всяка свободна минута между книгите. Специално за нея баба Зоя всяка седмица донася нова книга в библиотеката. Откакто се разболя и усети, че не ще успее да измине пътя до приюта, тя взе да праща книгата по Румен и Неда. А колко много тя се радва на двамата младежи. Подуши любовта им още преди година, когато  ги чу да се карат за някаква малка глупост. Разбира ги баба Зоя тези неща, много добре ги разбира. С нескрито вълнение тя очаква всяка нова среща с тях. Обича да ги гледа как заедно събират шумата в двора, как ръцете им леко, сякаш случайно се докосват, как погледите им неволно се срещат, как Неда свежда глава на рамото на Румен и къдриците й галят лицето му. Тази любов вълнува старото й, макар и болно сърце. Обича ги баба Зоя тези двамата и  иска някак да промени живота им. Но как?
- Най-после!- Румен въздъхва почти облекчено- Вече изгубих търпение! Ела да видиш какво са приготвили любимите ти хулиганчета. Мария и Тома се кикотят и се въртят на пети, Живко маха радостно с опашка. Сестра Антония хвърля  някакви съдове в мивката и прегърща силно Неда. Плаче, но не от тъга.
- Неда, жива и здрава да си! Честити ти осемнадесет години! Много щастлива да бъдеш момиче! Тъкмо разправях на Румен колко ще ме боли когато си тръгнете оттук, ни дом си имате, нито някой, който да ви помага. Как ще спя спокойно, като все ще си мисля, че сте някъде навън в дъжда и умирате от глад под някой мост! Ще поостанете тук още малко, уредила съм я аз тази работа, да не се притеснявате! Ето, децата са направили и торта за празника. Сладък като нея да Ви е вече животът. Тома, къде са свещите, хубавецо? А, тя пък Мимето вече ги сложила, че и ги запалила даже! Ама аз на теб колко пъти да ти повтарям да не пипаш кибрита!
- Румен ми даде неговата запалка, не съм и докосвала кибрит, той е за стари хора, мамо! Ухилена до ушите Мими тържествува и разрошва бретон.
- Мамо?!- удивено възкликва Неда- Тони, ти си получила документите! Наистина ли?
Сестра Антония кимва в съгласие. Лицето й грее. Единствените, на които тя бе споделила бяха Румен и Неда. Е, и на баба Зоя, разбира се. През цялото време докато чакаше решението за осиновяването на близнаците, те я окуражаваха и бяха напълно убедени, че това ще се случи. Неда изпищява от радост, Румен стои до вратата с отворена уста и не може да повярва, на това, което току-що е чул. И двамата прегръщат Антония и целуват децата.
- Хайде, деца, духвайте свещите, че ще изгорят! Да не забравите и поне едно желание да си намислите. Неда хваща Румен за ръка, поглежда го, той й се усмихва заговорнически. Поемат дълбоко дъх. Осемнадесет свещички. Духнати. Едно желание, което литва  през прозореца в шареното есенно утро. В ъгъла нещо припуква, но никой не го чува. Метлата откъсва от себе си две дълги оранжеви клечки. Време е. Тя знаеше нещо.
Неда целува близнаците по главите, прегърща отново Антония и облича палтото си.
- Тони, ние тръгваме. Бабчето ни чака. Доскоро разбойници! Да не изядете цялата торта! И Мими, моля те, не слагай нищо умряло върху нея. - Всички се смеят, а Мими цупи устни и клати глава. Погледът на Румен се плъзва по пода. Там са клечките и греят като разряжан портокал. Навежда се и ги взима. Слага ги в джоба на якето си. Сам не разбираше защо прави това, вместо да ги изхвърли в кофата.
- Довиждане на всички, до довечера! Румен прегърща Неда, прошепва й нещо, тя се смее силно, после го ощипва по ръката и сбръчква нос. Устните й са като макове.
Сестра Антония гледа през прозореца как двамата се отдалечават, сгушени един в друг, порасналите деца с тяхната си любов. Те се смаляват в далечината и се скриха от погледа й. Есента червенее и пее някаква своя любима песен.
След час Румен и Неда се връщат. По походката им личи, че нещо се е случило. Нещо не добро, не весело.  Неда е гушнала оранжевия котарак на баба Зоя и той е мушнал муцунката си до гърдите й. В двора говорят с Яшо и Марго, които са извели Живко на разходка. Хладните, жилави слънчеви лъчи режат тънки парчета от смръщени облаци. Мокри, натежали листа псе изсипват от клоните, носят се за кратко във въздуха като уморени крила на изгубени в тъмното птици. Сетне падат в калта. Баба Зоя си е отишла. Заминала си  кротко, приседнала на мекия диван, в очакване на Неда и Румен. Така я бяха намерили те. Спокойна и тиха, чашата чай на масата още не бе изстинала. Торта на два етажа, книга с бележка "За Лора", писмо в запечатан плик, червило за Неда. Подредила бе баба Зоя, приготвила се бе за празника..Ама не бе успяла да дочака рождениците. В писмото бе написала само няколко думи: "Малко парички да си имате. Обичам Ви! Бабчето Ви. В плика-  няколко банкноти. Оранжевият котарак за пръв път забрави за врабчетата навън. Плачеше му се.
   Нощ е и вали тих ситен дъжд, дори не вали, само шепне. Неда и Румен не спят, слушат го и го разбират. Той си говори с тях на един език. Всички забравиха за тортата.
     Следните два дни сестра Антония е много ангажирана. Трудно й е повярва, че баба Зоя я няма, тежко й е, мъчно й е, но внимава да не плаче пред децата за бабчето, нейната най-добра приятелка. На погребението цялото село е в малката църква. Всеки иска да се сбогува и да благодари на бабчето. Баба Зоя си тръгвасше от този свят, но не и от сърцата на хората. Така казват става с добрите души. Дават ни, за да имаме. Сега тя тръгваше натам... към нейното място в дъжда и се усмихваше широко на всички .
     Неда се взира в огледалото, но не вижда там своето отражение. Тъгата вливаше оловни зърна в сърцето й и чертаеше твърди тъмни линии в зениците й. Лора чете и подсмърча едва чуто. Румен играе на бесеница с Лъчко и Боби, но мислите му не са в думите. Тревожи се за Неда. Звънецът на входната врата изписуква вяло. Сестра Антония оставя сметките, които подрежда и става да отвори. Възрастен мъж с прошарена коса и светли очи стои на вратата.
- Румене, Неда, слезте, моля! Един господин иска да говори с Вас двамата.
Неда едва откъсва поглед от огледалото, Румен оставя моливите и тефтерчето, в което се води играта. Мъжът ги чака в кухнята, сестра Антония налива кафе в тъмна малка чашка.
- Здравейте деца! Приятно ми е да се запознаем. Казвам се Валентин Костов и съм приятел на Зоя, на Зоя Григориева. Съжалявам за загубата Ви, аз също още не мога да повярвам, че си отиде.Такива хора не трябва да умират никога, защото всички се нуждаем от тях. Те всъщност никога не умират. - господин Костов докосна гърдите си, там някъде, където трябва да е сърцето, после сложи длан на челото си, там, където се крият всички мисли и спомени. - Извинете ме, че идвам така късно- продължи той, но имах проблем с колата. Добре че вашия чичо Марин спря да ми помогне, иначе нямаше да успея да пристигна и до полунощ. Неда и Румен протегнаха ръка за поздрав.
- Вижте, деца, ще карам направо. Нося Ви подарък. От Зоя. Той отворя светлокафявата си правоъгълна чанта и изважда от нея червена картонена папка. Това- развълнувам с потънали във влага очи- продължи Костов са документите за къщата на баба ви Зоя. Тя е ваша. Зоя я уреди сделката още преди месеци, но искаше да научите след навършване на пълнолетие. Така се случи, че тя не успя лично да Ви го съобщи. Ето, документите- той поставя папката на масата, задържа ръката си за миг върху нея, така, сякаш се сбогува с всичко, което е обичал. И така беше. За него Зоя бе всичко, не къщата, а жената, онази жена, с която единствено успяваше да разбира шепненето на дъжда.Тя- продължи отново той и вдигна ръка от папката- вярваше, че тази къща носи щастие на всеки, който живее в нея и затова искаше тя да стане Ваш дом. Това беше последното й желание. Сестра Антония примига от изненада, Неда заплаква, но Румен бързо слага топлата си ръка на рамото й.
- Неда, недей, моля те! Ще натъжиш бабчето! Той се усмихва и я прегърща силно, по-силно от друг път. Неда го гледа и вече не плаче. Усеща колко много го обича и че само с него може да чува дъжда.
- Довиждане, деца! Бъдете много щастливи все така добри. Доброто винаги ражда добро. Господин Костов се изправя, благодари на сестра Антония за хубавото кафе и подава ръка за довиждане.
- Благодаря Ви, г-н Костов, ние сме ужасно изненадани, моля да ни извините. Благодарим от сърце. Неда трепери леко в прегръдката на Румен.
- Не, деца, не на мен. Баба Зоя е виновна за всичко това. Сигурен съм, че се залива от смях там горе като Ви гледа сега физиономиите. Довиждане, желая Ви щастие и чудеса да изпълват дните ви!
Колата изхърква по неравния път.
В дъното на стаята, прикрита от тъмното, метлата пука съчки от радост и грее като портокал. Навън все токлова тихо вали.

Чудесата на метлата-Близнаците

Марго и Яшо седят на пейката в двора. Доктор Радев се върти около тях и не спира да си задава въпроси. Нямаше научно обяснение на станалото. След задълбочения преглед на Яшо, заключението му бе- "напълно здрав". А парализата? Няма и спомен от нея. Невъзможно, невъзможно! За една нощ всичко се бе променило и никой не разбираше защо и как, най-малко докторът, който пък и най-малко вярва в чудеса. Той трескаво обикаля двора и търси някакъв свой сложен отговор. От кухнята се разнесоха викове. Сестра Антония пищеше. Долитат смехове. Вратата изтрещява и през нея изхвърчат с радостни писъци близнаците. Явно отново са си направили някаква шега с горката жена. Пребледняла от уплах, сестра Антония се появява на вратата. С две ръце държи голяма тава, а главата си е извърнала встрани. Слиза внимателно по стълбите и се приближава към доктора.
- Господи, Господи! Ще ме уморят тези двамата! Докторе, вижте само! Я, моля Ви, премерете ми кръвното, нещо взе всичко да ми се върти от уплаха. Аз съм слаба жена, не съм и първа младост. Бива ли да ми причиняват това?
Докторът се приближи и погледна тавата в ръцете на сестра Антония. Направи погнусена гримаса и взе тавата. Сестра Антония приседна в края на пейката. Марго и Яшо се изправиха.
В тавата, върху дебело намазан с млечен крем блат, се бе изтегнал мъртъв плъх.
- Аууу, каква гадост! - Марго отскоча встрани. Тя изпитваше ужас от плъхове, без значение живи или умрели. Яшо се разсмя с глас.
- Яшко, недей се смя и ти сега- изхлипа сестра Антония. - Такъв уплах не ми бяха докарвали проклетниците! Не и тази година! Ах, само да се върнат, само да ми паднат в ръчичките, такива плъхове ще засънуват, та цяла нощ ще ги сърбят гърбовете. Цяло чудо е, че не умрях от ужас. После какво ще правите всички вие тука, клети души? Чудо ти казвам, докторе, за малко да се опна на пода. Ама взеха наистина чудеса да стават в това тъмно място! Боже, време беше! Яворчо, здрав да си ми, хубавецо! Чудо, голямо чудо ти е дошло! Да си го пазиш, да си го имаш, да те изведе от това затънтено място! Божке, ама и очите ти сини, та сини станали! Докторе, тука медицина, да знайш, няма. Ей на, чудеса ни трябват, чудеса да ни се случват.
Докторът гледаше съсредоточено върха на едната си обувка. Две мравки тътрят крачета в мокрия пясък. Една проскубана гарга се разкрещя наблизо. От храстите с викове изскочиха Мария и Тома, близнаците, отговорни за уплаха на сестра Антония. Малко черно кученце доволно маха с опашка и тича около тях.
- Аха, ето ви и вас! Отличниците в белите, шампионите!- сложила ръце на кръста, сестра Антония гледа остро, а гласът й трепери. Ядосана е. - Елате ми тука и двамата! И какво е това куче, откраднахте ли го, казвайте, калпазани такива! Ще ми изпопада косата от ядовете, дето ми създавате.
Мими и Тома се приближават предпазливо към нея. Обувките им са потънали в кал, дрехите измокрени и с петна от вар. Разрошени и потни, те стоят пред нея и гледат в земята. Кучето и то, като по команда, легна на площадката и заблиза едната си лапа.
- Госпожо, ние- престраши се най-сетне Мими- ние, не сме откраднали кучето. Моля Ви, не го гонете, то си няма никого, ние го спасихме.
- Не ме госпожкай, калпазанке! Казвайте, от кой двор го отмъкнахте. Стига сме ми създавали главоболия, за малко не умрях днес заради вас! Не ми стига акъла какво наказание да ви измисля. Каквото и да е, малко ще Ви е. Не ви стигна, че за малко не ме уморихте, че съсипахте тортата за рождения ден на Румен и Неда, а сега и кражба!Казвай Тома, откъде взехте кучето!
Тома отстъпва крачка назад и колебливо вдига очи. Мълчи. Докторът се изкашля и се приближи към тях. Знаеше, че когато се притесни Тома почва още по-силно да заеква и затова предпочита да не говори. Лицето на сестра Антония е огненочервено от гняв.
- Тома, успокой се! Поеми си въздух и ни обясни какво се е случило и откъде взехте кученцето. Тома въздъхна, после пое дълбоко въздух, като се стараеше да го задържи колкото се може по-дълго. Издиша и с усилие почна да обяснява.
- Д-д-д-докторе, не сме, ние не сме- задъхваше се Тома. -кккк-крали.
- Стига си пелтечил, Тома!- Мими го дръпва назад и застава пред него, като щит, който да спре огнените пламъци, избухнали в очите на сестра Антония. От двамата Мими е по-голямата. С цели пет минути. От онази нощ, в която родителите им ги бяха оставили в чакалнята на  гарата с обещанието,че след час ще се върнат, от онази нощ, която прекараха сгушени на студената пейка, наметнати с някакво старо одеяло, когато Тома не спираше да плаче, а тя скачаше при всяко изсъскване на преминаващ влак, оттогава си бе обещала, че каквото и да става, тя никога не трябва да оставя Тома. Оттогава и не беше плакала. 9 години.
Тя отметва  назад непокорен кичур и пристъпва смело към сестра Антония.
- Не сме го крали, не сме!- гласът й не трепва- Истина е! Ето, признавам си, че плъхът беше моя идея, Тома не беше с мен нито, когато го намерих, нито когато го сложих върху тортата. Накажете ме заради това, но, моля Ви, госпожо, не ми взимайте кученцето. Повярвайте ми! Долу, край пресъхналата вада някой е изкопал дълбока дупка, на дъното й има нещо бяло. Отидохме там, защото чухме скимтене. Кучето беше вътре и не можеше да излезе. В дупката имаше още две, но не бяха вече живи. Успяхме да го измъкнем и затова сме толкова мръсни и мокри. Обещавам, всичко ще изпера, обещавам Ви, само ни оставете кученцето. Моля ви, ако не ми вярвате, нека докторът иде, ще видите, че не ви лъжем.
Мими не лъжеше. Недалеч от приюта имаше ров, дълбок около метър и половина, с пет сантиметра лепкава гъста кал и остатъци от строителни материали на дъното. Две от кученцата не бяха оцелели. Само Живко бе извадил късмет.
Огньовете в очите на сестра Антония угаснаха. За пръв път от девет години тя
виждаше Мими да плаче. Малката, слабичка и непокорна Мими, чернокосият автор и идеолог на всички пакости, Мими, която ходеше със завързани очи по перваза на втория етаж, Мими, която се хвърляше в снега по пижама, Мими, която слагаше тебешир в супата и червеи под възглавниците, тази Мими сега плачеше неудържимо и безутешно. Кучето скимтеше в краката й. Сестра Антония не помръдваше. Марго и Яшо прегръщаха Мими и се опитваха да я успокоят. Докторът рошеше мократа коса на Тома. Някой в салона тропаше по клавишите на старото, раздрънкано пиано. Когато най-сетне вдигна поглед от земята, сестра Антония изглежда преобразена. Гневът й е изчезнал, лицето й е светнало като пролетна утрин,озарено от долетяла отнякъде мокра усмивка. Никой и не подозираше, колко много сестра Антония обичаше тези две деца, как се радваше сърцето й на всяка тяхна усмивка и на всяка тяхна пакост дори. В тях животът крещеше, пееше,свиреше и танцуваше, Неспирно и лудешки, устремен и горещ, като метеорит в земната атмосфера. Сестра Антония нямаше свои деца. Мъжът й бе починал твърде млад при автомобилна катастрофа. Любовта й към него обаче била толкова огромна, спомените й толкова живи, мъката й толкова горчива, че тя изобщо и не помислила да се омъжи отново, въпреки че силно желаела да има свое дете. Любовта й към децата я бе довела в това забравено от всички място и пак любовта я спираше да си отиде. Вече повече от десет години. Приютът бе станал дом и за нея. Щеше да си тръгне от него единствено, когато и последното дете, последната забравена душа в него намери своя път, щастие и дом. Преди повече от година сестра Антония бе подала молба за осиновяване на близнаците, но решението се бавеше, не идваше и тя губеше надежда. Въздъхна тежко,  скри усмивката си, намъкна престорено сериозно изражение и погледна към Мими. Очите й я издаваха. В тях имаше твърде много любов.
- Кучето може да остане, изкъпете го и го прибирайте вътре, дворът е още кален. След час Ви искам двамата долу в приличен вид. Дрехите занесете в пералното. Ружа ще им се зарадва много. Баба Ружа е дребна, винаги кисела бабичка,  която помагаше в чистенето и прането, понякога и готвеше, но само когато Сева готвачката я болеше глава от сладкия ликьор, който криеше в складчето за провизии, пийваше тайно и плачеше за някаква нейна непрежалима любов. Баба Ружа хич не умееше да готви и често след нейните манджи и десерти децата не се чувстваха добре и се налагаше доктор Радев да идва от града.
- Благодаря Ви, госпожо! Вие сте ангел. Добра сте, много сте добра, като... майка. - Тома лепна мокра целувка на бузата на сестра Антония. - Мими, хайде, Живко трепери, мокър е, да го изкъпем!
Мими сияеше, хвърли се на врата на сестра Антония и на свой ред я целуна. Чернокосата калпазанка имаше сърце за двама. С Тома и Живко се втурна по стълбите нагоре.
- Е, Антония, май ще се окажете права.- доктор Радев изглеждаше развеселен- Случват се чудеса тук. Вие току що сътворихте едно.
Сестра Антония не знаеше какво да отговори. Пооправи косата си. Ръцете й трепереха. Радостта на децата, думите им, целувките им, това беше много, много любов и всичката беше за нея.
- Калпазани са докторе, големи калпазани, ама са добри. Цялата мъка на света носят в себе си, нека се радват на кутрето, и то явно има нужда от тях. Аз сега ще влизам вътре, моля да ме извините, но ще трябва да премета кухнята и да видя дали ще имаме материали за нова торта за младежите. Довиждане, докторе, бъдете здрав.
- Довиждане, Антония. До нови чудеса!
Всички се засмяха. Яшо прибра тетрадката си в джоба на якето и хвана Марго за ръка. Докторът се качи в раздрънкания си автомобил, помаха на децата и с все сила викна през прозореца.
- До нови чудеса, деца! После даде рязко газ, колата изхърка и се понесе по неравния асфалт.
- Да се разходим, Марго, искаш ли?
Тя кимна. Денят криеше надежда, но Марго знаеше, че чудесата винаги идват с нощта. Метлата също знаеше това. Пъстра клечка от дрехата й сестра Антония прибра в своята престилка.
Слънцето залезе зад настръхналите хълмове. Денят бързо губеше сили. С последния слънчев лъч есента се огледа в притихналия поток. Хубава беше,а червеното й отиваше много.

Будилникът изписука. Напоследък нещо не беше наред с него. Ту работеше, ту се разваляше. Сега имаше проблем с гласа си. Марго отвори очи. Стана от леглото и отвори прозореца. Пред входа стоеше пощальона и говореше със сестра Антония. Носеше писмо за нея. Най-важното писмо.
Кучето доволно дъвче парченце хляб под масата. Мими и Тома украсяват с цветни пръчици новата торта за Румен и Неда. Те още не знаят какво пише в писмото, което донесе пощальона. Метлата се смее зад вратата. Сестра Антония е седнала на пейката в двора и плаче. Плаче така, както плаче само жена, разбрала, че е станала майка. От радост.

Марго разлива чая в купички. Сухари и сирене. Есента шпионира през прозореца. Косите на Марго са й откраднали червеното. Завърта се и хуква към потока да се огледа.

Чудесата на метлата- Яшо

Метлата обожава всички деца в приюта, но разбира се, си има и своите малки пристрастия. Марго тя обича, така както се обича въздухът, без да му мислиш много, без да се питаш изобщо защо. Светло и ясно, и простичко. Яшо, обаче кара старите й клечки да потръпват болезнено. Явор, или както всички  го наричат, Яшо, е на четиринадесет години. Лицето му е леко издължено и много светло, очите му са големи, сини и дълбоки, та  погледът ти не намира дъното им. Косата му е късо подстригана,твърда и жилава, с цвят на късно събрано сено. Приютът е единственият дом, който Яшо познава. Майка му починала при раждането му, а баща му не пожелал да отглежда недъгаво дете. Ящо страдаше от парализа и не може да движи краката си. Откакто се помнеше все седи в количката. Баща му го бе оставил още в първите му часове пред заключената врата на малкия параклис на селото, в една студената декемврийска нощ, нощта преди Рождество. После, казват, отишъл в кръчмата. Там и го бяха видели за последен път. Дядо Ставри, който се грижел за параклиса по онова време, намерил Яшо и го прибрал в  малката си къща в края на селото. Старецът се грижил с много обич за бебето, но за нещастие след няколко месеца добро му сърце се предало и той се преселил в царството небесно. Оттогава приютът станал единственият дом за Яшо. Мрачните сиви стени се огледали в дълбокото синьо на очите му, проникнали в сърцето му и очите му посивели, но останали все така дълбоки и неразгадаеми. Метлата помнеше трепкащото синьо в тях и с всяка своя слаба пръчица вярваше, че ще дойде ден, светъл като  сребърна люспа, когато изтърбушената входна врата на приюта ще се затвори завинаги зад гърба на един млад мъж, висок и строен, с усмивка на устните и с развят перчем, момчето с най-сините очи на света.
Яшо обича звездите и математиката. Наблюдава ги и пресмята нещо наум. После записва поредици от числа в поизмачкана червена тетрадка. Преглежда внимателно написаното и затваря страницата. Яшо обича и Марго, заради усмивката й, заради смешния й леко вирнат нос или заради небрежната й момчешка походка. И той не знае точно защо. Обича вечерите, когато двамата се измъкват тайно в задния двор. Когато тя вдига твърде много шум и говори почти без да си поема дъх, когато му разказва своите измислени истории за ужасяващи същества, които живеят в мазето на сиропиталището, когато се смее силно и в трапчинката на лявата й буза потъва всеки падащ лунен лъч, когато бръчка смешния си нос, щом го ощипе вятърът. Тогава му се приисква да е здрав, да стъпи на краката си, да хване Марго за ръка и да побягнат надалеч, двамата заедно. Надалеч. В такива вечери сърцето му бие силно и бодро, а в очите му проблясва стаеното синьо. Тетрадката остава затворена и само звездите блещукат и предават своя кодиран сигнал. Марго не разбира от кодове и сигнали, но знае, че Яшо не е добре, много често напоследък се налага доктор Радев да идва от града и с всеки следващ път погледът му става все по-угрижен, той все по-приведен,а бръчките по челото му все повече и все по-видими. Ето пак , и днес той е тук, за да прегледа Яшо. Марго е седнала на пейката пред входа на приюта. Чака го. Есента е забравила някъде шарените си дрехи и се размотава унило наоколо, наметнала прокъсан шлифер от сиви мъгли. След двайсетина минути, докторът затвори чантата си, усмихна се и смигна  на Яшо.
- Боец си ти, момче! Гордея се с теб! Нали помниш, че надежда винаги трябва да има и хубави неща все пак се случват на хората. Дори и тук, дори и да не ти се вярва. Огледай се, знам, че поне едно хубаво нещо ще намериш, а едно е достатъчно за надеждата. Не забравяй това!
- Докторе, аз съм голямо момче, не е нужно да ми спестявате истината. Знам, че ще умра. А за надеждата, не зная, но за хубавите неща, сте прав. Тях ги има, дори тук. Зная едно такова. С червени коси, очи като лятна гора и смешно вирнат нос. Говори бързо и често твърде много, но има усмивка, от която ми се приисква да живея. Вероятно това е надеждата. А, докторе?- Яшо се засмя и от тоя хубав момчешки смях на доктор Радев му се прииска до болка да се качи сам при Господ и да му поиска сметка за нещастието на това дете, на всички деца. И може би Господ щеше да оправи някак нещата. Нали той ги умее тези работи. Нали той умее всичко!
А Яшо продължава усмихнат да говори
- Вероятно, докторе,  това хубаво нещо, за което си говорим, в момента стои навън и Ви чака. Вероятно кърши пръсти или си гризе ноктите от тревога. Моля ви, успокойте я, не искам да се тревожи за мен. Така сме си добре, така искам да си остане. Докато е възможно. Ще го направите за мен, нали докторе? - Яшо поглежда доктора. Спокоен е, уверен, силен. Днес очите му са по-сини от когато и да било. Докторът се вглежда в тях. Откъде ли това момче намира такава сила-мисли си той- без плач, без капчица страх от смъртта. Пред него тя е слаба и гърчава, като отровна змия, на която са отрязали главата. Тя е мъртва. Смъртта е мъртва в очите на това момче! Господи!
-  Не се безпокой за Марго! - докторът отмества поглед встрани от сините очи на Яшо- Нищо няма да й кажа, поне не и нещо, което да не знае или нещо, което да я разтревожи. Почивай си и пак ти повтарям, помисли си хубаво за надеждата. Тя винаги е правилното лекарство за  всяка диагноза- докторът слага длан на рамото на Яшо.- Ще намина скоро пак да си поговорим. Сега ще тръгвам.
В дома имаше още няколко деца за преглед.
Докторът дръпва пожълтялото перде и се вглежда в пушека на комините. Някъде, там , където плавно и леко се издига пушекът, някой приготвя вечеря, пече малки кръгли хлебчета и подправя ароматна супа. След час ще се стъмни, вечерта ще дотича по калния път, ще се вмъкне премръзнала през врати и прозорци, ще светнат лампите, ще грейнат с топлината си печки и огнища, а хората ще седнат да вечерят. Майките до дъщерите, бащите до синовете. Там, където се издига белият пушек. Там, не тук. Докторът пуска обратно пердето. Вижда Марго на пейката отвън. Струва му се, че е подгизнала и трепери. Докторът махва с ръка на Яшо и забързано излиза от стаята. Затичва се надолу по стълбите, Грабва палтото си от закачалката в коридора и се втурва навън. Денят се разпада във въздишките на опърпаната есен. Светва и окото на старата изкривена улична лампа. Докторът метва палтото си върху раменете на Марго, тя се сгушва в него и вдига очи. С надежда. Но надежда вече няма. Доктор Радев не е добър лъжец, изобщо лъжец не е.
- Докторе, той ще се оправи, нали, докторе? Ще се оправи, кажете ми, че ще се оправи!
- Спокойно, миличка! Има надежда, винаги има надежда!- докторът прегръща малките й рамене и стисва очи. За да не заплаче и той.
Плачът на Марго е дращеш и безутешен, а докторът не може да стори нищо за да го спре. Скръбта й  капе от очите, от сърцето й, пада с трясък по студената земя, блъска с юмруци по стените и вие от болка, като смъртно ранено животно. Докторът се изправя и поглежда Марго. И тя го гледа и в погледа й крещят и болка, и гняв, и мъка. Защото разбира, че на този свят няма лек за момчето с най-сините очи. Нейното момче. Лек няма, само някакво чудо може да го спаси. Двамата влизат вътре с част от тъмното на есента.Реотанът на печката съска и потъва в бледа синкава светлина. Докторът тръгва нагоре по стълбите. Марго трие сълзите си, закача палтото на доктора в коридора и влиза решително в кухнята. Метлата я чака зад вратата, знае защо е дошла и клечиците й пукат ли, пукат с надежда.

Утрото е ухилено и се пързаля с мокри кънки по стъклата. Комините си поемат дъх, за да запушат след малко отново. Две кучета сънливо се протягат и душат есента под опашката. Тя, засрамена от лошото си държание през изминалите дни, рано-рано е хвърлила измокрения прокъсан шлифер и  изкъпана с най-първите слънчеви лъчи е навлякла най-цветните си  дрехи.
Стрелките на раздрънкания будилник не помръдват. Едно гладно врабче свирука на перваза. Слънцето изпъва лъчите си, стъклата ги улавят със своята си измама и ги стапят в цветни петна. Марго отворя очи, скача от леглото и боса хуква по коридора към втория етаж. Блъсва вратата, тя изпищява и се спира отворена до средата. Количката на Яшо стои до прозореца. Празна. Марго не диша. Не диша и целият свят. Капчици студена пот. Страх, от най-страшния страх. Марго бутва вратата докрай и пристъпва с ужас в стаята. На пода още греят три счупени цветни пръчици, а до леглото стои изправено едно високо момче с червена тетрадка в ръка. Усмихва й се. С най-сините очи на земята. Яшо.

Чудесата на метлата - Марго

Първото, което помнеше беше дъждът. Премръзнал като бездомно куче. Тя стои до същия този прозорец, а дъждът намира всяка малка пролука в дървото и се шмугва вътре. По пода капят ледени капки, мокрят малките й крачета и се изпаряват от топлината на дъха ѝ.
Когато попадна в приюта Марго бе само на две. Баща ѝ бе починал малко след нейното раждане в някаква ужасна катастрофа. Единствено, което знаеше за него тя е, че е бил пилот на самолет. Майка си помнеше твърде смътно. Самата тя не знаеше дали това е реален спомен или сама бе създала този образ, който живееше в нея, от който й ставаше и по-светло, и по-леко. Това беше без значение. Майката на Марго бе починала няколко месеца след втория ѝ рожден ден. Разправяха, че си отишла от болест на сърцето. Сестрите в приюта обаче тихо говореха, че сърцето и просто не могло да понесе мъката от загубата на любимия човек. Роднини и близки не се намерили или пък никой не пожелал да приюти и отгледа малкото момиченце. Преди повече от десет години, в един тъмен есенен следобед Марго пристигна в приюта. В началото тъмнината и сивотата му я плашеха и често нощем тя плачеше неутешимо. Тогава при нея идваше младата сестра Мария, прегръщаше я и ѝ пееше докато заспи. Понякога в тъмното сестрата ѝ разказваше  вълнуващи истории за вълшебници, далечни светове, великани и приказни създания. Марго обичаше гласа на младата жена, той я успокояваше бързо и в него тя чуваше да шепне онази надежда, че един ден и нейното чудо ще се вмъкне през прозореца и ще я чукне по носа..
Ден след ден идват и си отиват. В приюта пристигат нови деца. Всички те си приличат. И момчетата, и момичетата са бледи, с полупрозрачни лица, сякаш тъжни видения, излязли от мъглата. В стаята на Марго дойде едно дребно момиченце с бяла като сняг кожа и светло руса коса с пъргави непокорни къдрици , скачащи по рамената й. Очите й, малки цветни стъкълца, които улавят и най-неволната промяна в светлината . Името й е Лидия, но всички й казват Лили. Тя рядко говори, но понякога нощем, Марго я чува тихичко да плаче под одеялото, чува я как се опитва да преглъща сълзите си и как те я задавят.
- Миличката Лили, - разказваше сестра Мария- майка й била твърде млада и родителите й не разрешили да задържи бебето. Взели го от нея и го оставили в сиропиталището, а нея самата завели надалеч, но къде точно и какво  се е случило след това с нея никой до днес не знае.
- Че защо пък ще правят така? Какво лошо е направила тя? А Лили? Не, те са лошите. Не ми разказвай повече за тях, не искам да ги знам- червените коси на Марго са настръхнали, а шарените й очи са потъмнели. - Не се тревожи за Лили, Мария, аз ще й стана най-добрата приятелка. - Марго отметва назад непокорни коси и от очите й изчезва тъмното. Сестра Мария се усмихва широко. Знае, че точно така ще стане. И така стана. Червенокосата непокорна Марго и тихата снежна Лили проговориха на един свой език, този на приятелството.
- Лили, Лили, мухлясали филии!- подкачаше я Марго.
-  Марго, Марго, миришеш на...!"- не й оставаше длъжна Лили.
- Ах, ти! -озъбваше и се  Марго- ще те направя на тесто!
И двете хукват по коридора, заливат се от смях без да спират разбира се забавния си словесен двубой.
Сестра Мария обича да ги гледа как зачервени тичат по мрачните коридори, как се смеят и как карат и останалите да се усмихнат. Струва й се,че сивите стени се покриват с цвят, а наоколо гръмват весели мелодии, сякаш животът още не си е тръгнал от този дом.
Един следобед, година след пристигането на Лили в приюта, Мария дойде притеснена и натъжена при момичетата.  Налагаше се да напусне, за да се грижи за болната си майка. Всички се разстроиха от новината.
- Не плачи, мила, моля те! И на мен ми е трудно да си тръгна- сестра Мария гали Марго по главата и се опитва някак да успокои и нея и себе си.- Майка ми е много болна, вероятно не й остава много и аз трябва да бъда до нея, така, както тя е била до мен, когато съм имала нужда. Разбираш, нали? Зная, че ме разбираш, та ти си толкова умно момиче! Мила Марго, обещавам ти, че всичко ще е наред, че това място много скоро ще стане едно хубаво място. И никой тук повече няма  да бъде тъжен, забравен и сам. Повярвай ми. Скоро. Ще видиш.- очите й, макар насълзени, греят и в тях Марго вижда да се смее точно онази надежда.
- Много ще ни липсваш, Мария, много. И на мен, и на Лили, и на другите. Обещаваш, че ще се върнеш някога отново, нали? Когато майка ти оздравее.
- Ще се върна, казах ти. Затова не плачи сега, а продължавай да се грижиш за Лили, продължавай да бъдеш все толкова усмихната и добра. Милата ми червенокоска! Милата ми Лили! Не се тревожете момичета. За нищо не се тревожете!
Със заминаването на Мария, с есента и дъжда, безсънието и тревогата на Марго се върнаха. Тя все така не обича дъжда. За нея той е  напомняне, че на този свят е напълно сама. Лили се опитва да я разсейва с тъпи смешки, но и самата тя е повече от тъжна. Така единственото, което вечер се случва, е да седнат една до друга, да качат крака си на радиатора и да вперят мълчаливо поглед навън в тъмнината. Светлината на единствената улична лампа се процежда леко като скрита надежда зад сянката от тъмното.
- Лили, тя каза,че ще се върне, обеща ми, ти я чу, помниш ли? А Мария никога не лъже. Знам, че ще се върне при нас, веднага щом оздравее майка й.
- Ами ако не оздравее или пък...., нали се сещаш Марго? Или пък може и да ни....забрави. Тя е толкова млада и хубава, не трябва да е тъжна. А тук не е много весело, нали? - в гласа на Лили Марго усети своя собствен страх.
- Стига, бе Лили! Какви ги дрънкаш! Никой няма да умира и никой няма да ни забравя, най-малкото пък Мария. Спри да се страхуваш. Аз съм тук, аз ще ти разказвам истории, докато Мария се върне и аз ще те разсмивам. Ще те храня, ако поискаш дори! Голяма си глупачка, да знаеш!- Марго ощипва Лили по ръката. Лили ѝ се плези. Нощта навън лежи прокъсана и мокра под слабата светлина на последната улична лампа. Заспива в тъмния сън  на локвите, в угасващия дъх на комините, под болнавата есенна луна.
И тази нощ  Марго не може да заспи. Усеща как влажният въздух в стаята тръпне от тихото, равномерно дишане на Лили и  мисли за нейната майка. Така и не разбираше защо бабата и дядото на Лили са постъпили толкова жестоко. " Що за баба и дядо пък са това? Да си оставят внучето и да си отпратят детето? Че какво лошо е сторило едно бебе или пък една майка, пък макар и твърде млада да е била"- недоумяваше Марго. Представя си, че майката на Лили е в някакъв много далечен град, затворена в тъмен манастир далеч от хората, до който не стига ни път, ни пътека. Тя е заключена там, но не спира да търси начин да избяга и да намери своето малко момиче. Тази мисъл насълзява очите на Марго, но и някак в мислите й подскача и усмихнатата надежда. Да, пак онази, нахалната, дето винаги идва и никога не си отива. С нея  Марго посреща утрото. Изскача от леглото още с първия звън на раздрънкания будилник. Намята  набързичко стария си сив пуловер и хуква надолу по стълбите  към кухнята. Днес ѝ е ред да мете.
Метлата, потънала в цвят, дреме до прозореца. Съживените пръчки на старата ѝ дреха поглъщат първите слънчеви отблясъци. Скърцането на вратата я пробуди от свежата ѝ дрямка.
" Ах, Марго! Вярно, че днес е нейният ден за метене! Как го обичам това дете! С тези прекрасни разпилени червени коси, с мътно зелените си очи и меки детски ръце. Тя винаги е внимателна с мен. Държи ме здраво и нежно. Никога не ме захвърля небрежно в ъгъла, а измива пръчките ми, подсушава ме и ме поставя на завет зад вратата. Добро момиче е тя, ама голяма й е мъката.
Марго стои на прага и не помръдва. Очите й се въртят из стаята. Зелени очи и слънчеви петна.
" Какво се е случило тук? Кой  е боядисал метличката? Цялата трепти от цвят! Сякаш есента в най-пъстрото си настроение се е промъкнала през прозореца и е нашарила старите й повехнали клечки . Хубава е така! Като цветно петно сред сивото. Дори и стените са откраднали от цветове й и не изглеждат толкова начумерени и грозни!"
Марго хваща внимателно метлата и любопитно я заразглежда. Метлата чувства приятно гъделичкане. Ще ѝ се да се пораздвижи. Марго усетща потръпването на тънките пръчки.
- Ех, метличке, такава си хубава днес, ама нали пак трябва да се работи! Прощавай, обещавам,че ще опрвя после новата ти пъстра дрешка!
Метлата се усмихва на думите на Марго и двете се хващат за работа. Още преди сестра Антония да влезе за закуската, подът е изметен и лъснат чудесно. По него шарят единствено дребни закачливо усмихнати слънчеви петна.
Марго измива, подсушава и прибира метлата. В мига, в който я поставя, една синя пръчица се счупва и пада на пода. Марго я забелязва, навежда се и я мушва в джоба на шарената си престилка. Сякаш скрива съкровище. Усеща, че непознато мъничко вълшебство е полепнало по клечката.
Късно е.  Лили отдавна спи. Навън дъждът неуморно чука по врати и прозорци. Нахален е. Или пък самотен. Може би си търси компания или приятел, може би му трябва само суха кърпа и чаша горещ чай. Може би. Марго слуша почукването му. Трак-трак-трак и после пак трак-трак-трак.  Тя става и мушва под  възглавница на Лили малката синя клечка. Понякога валят чудеса. Може би и тази нощ, може би с този дъжд.
Звънецът дрънчи с прегракналия си глас, дрезгаво и упорито. Иска нещо важно да съобщи. На външната врата има някои. Някои звъни, някой иска да влезе. Не е дъждът. Сестра Антония, още по нощница, хуква да отвори на незнайния ранен посетител. Марго и Лили са залепили длани на прозореца и се опиват да видят през стъклото кой толкова рано е решил да навести това забравено място. Долу, трепереща, измокрена от утринния дъжд, облечена с тънък син шлифер, стои млада жена, притреперва и бършеше лицето си с измачкана носна кърпичка. Вратата се отваря, сестра Антония подава глава, едва се чува слабия глас на непознатата жена.
Минават минутки и по стълбите децата ясно различават нечии забързани стъпки. Някой тича. Дървените дъски на пода подсвиркват бодро. Тонът им е висок и чист . Зачервена от  вълнение, сестра Антония влиза  в стаята на момичетата. Вратата след нея остава широко отворена. А на вратата е слабата жена със синия мокър шлифер.
- Момичета, момичета- сестра Антония се опитва да обясни ситуацията, но гласът й прекъсва от вълнение.
Жената хвърля чантата си на пода и разплакана и трепереща се втурва към Лили. Прегръща я силно, целува очите и косите й, така, както целуват само майките. А тя е нейната. Майката на Лили. Жана.

Стаена зад кухненската врата, метлата  преглъща радостните си сълзи на големи щастливи глътки.

Двама

Осем часа сутринта. Тръгвам за работа. На автобусната спирка има двадесетина човека и едно бездомно куче. Не гледам хората. Те след минута-две ще се качат на автобуса и ще отпътуват- всеки нанякъде, всеки при някого. Кучето ще остане на спирката, ще стои и ще чака с три грама надежда в сърцето си един човек да спре  и да не си отиде от спирката сам, а да тръгне към дома си с него. Автобусът ми идва, виждам го в далечината. Ще се кача, за да отида на работа, на място, което не искам, на място, където не ме искат. Вратите се отварят, но аз не мога да се кача. Не и днес. Оставам с кучето. Оставам, за да го нахраня с каквото имам. Имам малко храна и много обич. Оставам при него, дори и да зная, че ни остават само седем минути живот, седем минути обич и седем минути без самота. За мен и за него.

Пролет на простора

Обличам дрехи от пролет и смешни обувки с лалета. Имам дребен зюмбюл по косите си и няколко литра дъжд за из път. Тичам през локви, наръсени с люляков цвят. Няма вече да бъда премръзнала зима, нито свъсена есен с шлифер от мокри листа. От непознатите стъпки очите  се пълнят със светлина и надежда. Има толкова стъпки и толкова светло, че земята не стига. Потръпва зеленото и събужда игликата. Литват цветовете ѝ, кръжат над главите ни и се смеят с гласа на окъпано слънце. Закачат се с крилете на сънени гълъби и крадат техните мокри трохи от первазите. Увисват като цветни платна по просторите и се люлеят с все сила на тях. Въжетата се опъват от цвят и пращят, и звънтят. Две стари жени носят в ръцете си хляб и ухае на топло и сън. Оранжева котка стои зад прозореца и гледа навън врабчетата с мокри крачета. Облизва лапичка и отпива от млякото. Очите ѝ са зелени, очите ѝ са листа. Кучето на съседа е с дъждобран, но ушите му стърчат и слушат как звънтят просторите. Лапите му са кални, но днес това не го тревожи. Група охлюви се влачат по тротоара, хората ги прескачат и им дават път. Аз вървя с моите смешни обувки с лалета и чувам стъпките на надеждата. Моята, чуждата, цялата. Тя е там в цвета на игликите, който не спира да се люлее на просторите, а пък те нямат капка желание да спрат да звънят. Всички простори. И моят. Той не е изключение.

E&L Cycles

Фирма E&L Cycles е основана през 1948 г. Холандската компания произвежда висококачествени и надеждни детски велосипеди. Предлаганите модели са с размер от 10 до 28 инча. От продуктовата гама може да изберете чудесно колело за вашето момиченце, здраво колело, с което детето ви да се чувства сигурно, отивайки с него на училище, модерен градски велосипед или балансиращо колело за най-малките. Фирмата предлага също скутери, триколки и велосипедни каски. Продукцията на E&L Cycles намира своите почитатели в над 22 държави по света, като броят им не спира да расте. Проектирани в Холандия и произведени под строг качествен контрол в собствена фабрика на E&L Cycles на Филипините, велосипедите се отличават с безупречно качество и различен интересен дизайн. Продуктите на фирмата са сертифицирани и одобрени от независими изследователски институти като TUV и SGS. Компанията е активно ангажирана с последните тенденции в производството на детски велосипеди, а децата имат активно участие в създаването на дизайна на всеки един продукт. 
Ако търсите  колело за баланс за своето дете, може да избирате от голям брой интересни и забавни модели. Колелата за баланс са предназначени за деца над 2 годишна възраст. Те са лесни за управление, безопасни и здрави. Предлагат се в различни цветове и с различен дизайн, както за момиченца, така и за момченца. Сигурно е, че децата ги намират за забавни и приятни. Колелото за баланс е прекрасен начин, чрез който децата се научават да пазят равновесие, да координират движенията си и да контролират скоростта. С помощта на колелото за баланс децата бързо усвояват тези необходими умения, за да могат след това свободно и независимо да управляват велосипед с педали.
За по-големите деца фирмата предлага чудесен набор от висококачествени  велосипеди със здрава конструкция и интересен модерен дизайн. Необходимо е само да изберете правилният размер на велосипеда за вашето дете. Никога не купувайте велосипед, който е твърде голям за него.  Поне едно от крачета на детето трябва да достига земята, за да се чувства то спокойно, сигурно и уверено.
Велосипедите са преминали необходимите тестове на Intertek и SGS в независими лаборатории, съгласно изискванията на Европейските стандарти  ISO8098 или  ISO 4210. 
Подходящ велосипед, спрямо възрастта на вашето дете

Момичета
От 3 до 4.5 години - велосипед 10-12 инча;
От 3.5 до 5 години - велосипед 14 инча;
От 4 до 6 години- велосипед 16 инча;
От 4 до 7 години- велосипед 18 инча;
От 6 до 8 години - велосипед 20 инча;

Момчета:
От 2 до 4 години - велосипед 10 инча;
От 3 до 4.5 години - велосипед 12 инча;
От 3.5 до 5 години - велосипед 14 инча;
От 4 до 6 години - велосипед 16 инча;
От 4 до 7 години - велосипед 18 инча;
От 6 до 8 години - велосипед 20 инча;

Посочените размери са ориентировъчни и насочващи. От значение при избора на подходящия велосипед е и височината на вашето дете.

Изберете здраво, удобно и красиво колело за вашето дете от E&L Cycles и няма да останете разочаровани, нито вие като родител, мислещ за сигурността и безопасността на детето си, нито детето ви, което ще изживее прекрасни и вълнуващи моменти, карайки своя чудесен велосипед.

7 клас довиждане и чао!

В последните години образователната система в България претърпя промени, които за добро или не, няма начин да подминем. Промените винаги са необходими, важно е те да бъдат осмислени в полза на децата. По-важно от това не трябва да има!
До Националното външно оценяване( НВО) остава по-малко от месец. Това е време на голямо вълнение. Това е времето, в което порасналите ни деца, трябва да се разделят с училището, в което са пораснали, с приятелите си, с които не им се разделя. За тях това е много труден момент, точно заради раздялата. Нищо, че са се почувствали големи, нищо, че повечето вече имат лична карта в джоба си, те още са деца и тъгуват с цялата си детска душа. Седми клас е изпитание за тях, време на промени, време, в което те са принудени да играят по-малко и да учат много повече. Всички родители желаят децата им да продължат образованието си във възможно най-доброто училище и това е напълно естествено. В своеобразната истерия, която съпътства кандидатстването след седми клас, между всичките разпоредби, уроци и изпити, важно е да помним точно само едно. Къде децата се чувстват добре, къде те желаят да учат, какво те искат да учат. Ако ги чуем, няма начин за грешка.
Днес,  в България, децата след седми клас,  имат възможност да кандидатстват в така наречените средно общообразователни училища и в профолилирани гимназии. За общообразователните училища или СУ-та са от особено значение са резултатите на децата от НВО по български език и литература и по математика, както и годишните оценки, които са получили от преподавателите си. Сборът от всички тези оценки, формира общия бал за кандидатстване. Повечето училища избират схема за балообразуване като умножават всяка една от получените оценки по 2 и след това формират общ сбор. В училищата с математически профил начинът на образуване обикновено е малко по-различен, като се дава приоритет на получените оценки по математика.
Важно е да знаем, че има и такива училища, които за разлика от СУ-тата, които са под опеката на Министерството на образованието, има и такива, които дават възможност на децата да изявят таланта си- било в изобразителното изкуство, било в музиката или танца. Тези училища имат свой изпит и оценките от НВО не са от значение за тях. В случай, че детето ви не обича математиката или някой друг задължителен предмет, а иска да рисува, да снима или да свири и да пее, тези училищата са решението. Лошото е, че са твърде малко. Музикално училище за София е само едно. Художествените са три. Все пак това е добра алтернатива и заслужава внимание.
Днес, когато до края на седми клас и до началото на големите раздели, остават броени дни, най-важното е децата да бъдат спокойни, а ние, родителите да се вслушваме в техните желания.
Седми клас си отива, почва новото, още по-хубавото и интересно, нищо, че може да е малко по-сложно понякога. Заслужава си!
Желаем успех на всички седмокласници, които пребориха тази трудна година! На финала сте, деца и всички сте победители!

Биньо Иванов

Поетиката на Биньо Иванов е уникално събитие в българската литература.Тя създава необикновен свят, свят, в който предмети, явления, реалии се разпадат, преустрояват, разкъсват и сглбяват наново в многообразни поетически образи. Поетиката на Б. Иванов разрушава познатите словесни и синтактични прегради, разгражда общоприети представи, анатемосва обичайната логика и гениално запазва равновесие на ръба на нонсенса.

Стиховете на Б.Иванов отразяват по необикновен начин българския бит. В тях присъстват и „чергата“ и „филията с мас“, „дървената гъба, на която майката кърпи чорапи“ и забрадката на жена му. Обикновени понятия, които ще бъдат бясно разкъсани и претворени във всеобхватни усещания  на Изначалното и неговите претворения. Уникалното в тази поетика е в това не какво, а как присъства в стиха-как говори, как руши, създава и претворява понятийното, как го разтяга, обтяга, дефрагментира, накъсва го, разбърква и отново сглобява.Сложността на метафорите е в необичайното разглобяване на обичайни понятия.Шеметното движение на поетическите образи във вихрушката на метафорично образно прелюбодеяние разкъсва езика, такъв, какъвто го познаваме, разглобява, разбива морфологични, синтактични и структурни единства, изгражда ново отношение между субект и обект. Субектът в стиховете на Б.Иванов не описва, не е напълно сигурно,че изобщо присъства. Той или негово претворение живее, тече в реалията на метафората, разтеглена, разкъсана и пресглобена в следваща. Нескончаем поток метафори, поетически образи,надреално хаотично разграждане-съграждане на ръба на езиковия нонсенс. Сетивна поезия.НЕлирика.Поезията на Биньо Иванов е  съществуване, свръхсетивно възприятие на хаоса и реда, на реда в хаоса и на хаоса в реда, мистично- митично прегрупиране на образи,предмети и реалии. Тя е назоваване на Неназовимото.Езикът тук е изтерзан докрай, пристикан от ограниченията , изчерващ сам себе си в напъна да назове Всеобхватното и изначалното,вечното и Неназовимото, в отчаян изтерзан симпом да изрече Звукът в многозначността на сетивността. Надреална сетивност. Всичко става знак, става код. Всяка метафора пулсира с кошмарна амплитудност.Думата не е смисъл, тя е и код и знак и шифър на кода и знака. Гравитация и гравитиране от единичното Назовимо към и от Неназовимото. Езикът губи силата си и се пречупва в невъзможността да обеме, да изрече Космоса, прегъва се под всеобхватността на митичното усещане за изначалното Вечно, придобива причудливи форми- разкъсани, раздърпани и сложни за разбиване. В поетичното пространство на Б.Иванов всеки образ е метафора, всяка метафора е мит,  всеки мит е свят и всеки свят е мит и образ. Разпадането и съграждането на предмети и понятия в стиховете имат своя „Корен в небето“- едно съкрално пространство на незабравимото- забравено, на детството и детското. Всичко започва и завършва там, то е извор, дихание, живот. Всяка мисъл, всеки спомен се раждат там, те създават и те притежават това пространство.

В „Трявна“ къщата е при слънцето, човекът е на земята. Обърнати метафори, които говорят, звучат. Миналото е вградено в камъните, плачът също. Тревата ги обгръща и лекува. Забрава.И мъка. Разрушителна и едновременно тиха...вечна. Сложни за тълкувание, ако изобщо се подават на такова, метафорите-образи създават приказка, „която не е приказка“ „за стари времена.. и песни за нови теглила“. Много живи,говорещи са тук метафорите на Б.Иванов. Докосната е нежна струна на поетичната душа. Сетивно осмислено е родното и мистичната му сила и жизнен заряд. Изживяно е теглото, изстрадан е куршума, песните са чути, мъката е осъзнато усещане. Неизбежно осъзнато. Стиховете трептят, имат и  звук, и вик, и шум, и песен. Пространството се разкъсва между земя и небе. Мистика. И щъркели  и небе..Всичко тече и вечно ще тече. И мъката, и болката и любовта. Поклон. ПРЕклон пред нивите, които не изстиват.

Трявна

Обичта

Баба Меца пере на реката сърцето си мечешко. А реката шуми, шуми и нещо не й е ясно съвсем. Как мечка сърце ще пере във водите й бързи? Пита реката мечката:

- Бре, Мецо, ти луда такава, космата и лошава, защо хвърляш във водите ми бързи това толкова меко сърце?

- Вземи го, рекичке бърза и лека. Измий му скръбта и водите ти нека отидат далеч и от тях да зрее земята, да зрее под слънчев поглед и да ражда житено зрънце. Не ми трябва сърце вече на мене, на ти го, носи го далеч!

- А бре, Мецо загубена, че как без сърце се живее?

- Не ми трябва живот, рекичке залутана, загубих, онова, дето сърцето ми грееше.

- Че меда ли изгуби си, мецо, та за него сърце си оставяш? Ти каква си мечка незнайна, нечувана?!

- Виж, рекичке дълбока и още без ручеи, понеси по водите си ледени това мое тъжно сърце. Поотмий му тъгата, посвести го и то ручеи за теб ще намери.

- Аз съм само тънка река, а виж се- ти си мечка голяма. Сърце не ми давай така! Вземи си го и върви да кажеш на вятъра, че си мечка, която не ще да живее.

- Той не ме слуша, все бърза за някъде. А ти, ти си понякога кротка, смирена. Лекуваш. Излекувй сърцето ми или го прати долу на дъното, да лежи между камъни слепи и глухи.

- Не взимам сърца, аз съм само река, че и даже без ручеи. Кажи, какво зло ти се случи, че даваш сърце си и не търсиш отплата, а гроб!
- Чувай тогава, рекичке още млада и глупава. Дойдоха лани човеци в моята мечешка къща. Човеци с пушки и ножове. Ей, докато се сетя, простреляли ме. Зарасна ми раната вече. Припаднала съм тогава, а те детето ми малкото взели. Свестих се, няма ми мечето мило и кротко. Отвлекли го, циркова мечка да става. Ей го, година го диря! Горите всички пребродих, в селата по тъмно се вмъквах,нийде не можах го намери. Да ме бяха убили на място тогава, да не нося тая мъка в сърцето.
Спря се реката, замлъкна. Водите й бистри станаха тъмни, замислени.
- Брех, мецо, нещастна такава. Че кой дете от майка отмъква! Толкова лоши ли вече са хората, че не почитат ни майка, ни обич най-свята! Да можех на теб да помогна, бих дала всяка своя капка вода! Ама аз съм само река, как да сторя мечето да върна, щом ти не си го намерила даже!
- Рекичке, виж,потъмняха водите ти! Моята мъка калта от дъното вдига. Вземи ми сърцето и то ще намери детето ми, щом по водите ти чисти и искрени плува. Само ти ми остана, сестрице, моля ти се вземи го и стигни до детето ми.
Не шава реката. Отиде и слънцето в тъмното. Плаче мечката и сълзите й капят в реката като камъчета малки и остри.
- Щом така трябва да стане, хвърляй, мецо във водите ми сърцето си голямо и скръбно!
Скочи мечката, взря се в луната едвам светнала, стисна очи и разтвори мечешки лапи. Падна сърцето в реката. Обгърнаха го водите й посребрени и хукнаха бързи и яростни. Мечката падна на брега. Луната я обви в светлина и затвори очите й.
Разгневена реката надигна водите си, заля пътеки и пътища, влезе в селата, влезе по къщите, нямаше мир и покой.
На последния град, на последната улица, вдигаше врява циръкът човечески. Атракция голяма имаше той. Как живата мечка през огън минава, пие от сламка, върти обръч и кара колело по манежа. Дочу врявата младата река, укроти си водите, поспря да помисли как най-добре да направи. Жегна я последното слънце и сълзите в очите на едното малко мече. Надигна се гневна реката и запрати с все сила водите си срещу цирка човечешки. Не остана здрава греда и платнище. Бягаха хората, кой както може та да не се издавят до крак. Едно място сухо само остана, там дето стоеше мечето и плачеше. Смири се реката, подхвана го нежно, любящо с водите си, топли от мечешка майчина обич и хукна назад да се връща. Оттам де беше дошла, де бе тръгнала с едно голямо сърце във водите й хвърлено. Връщаше се реката, укротена и с ручеи много. Там, към дома.

След Великден

Викам си вчера заранта да метна един парцал на къщата, щото то така по великденски се е намърляло, па и щото да не кажат тия вкъщи, че тунеядствам и лежа по цял ден! Пооправих аз, та и кафе пих едно от немай къде, докато работещите отпочиват в сън до обед. Стана мъжо, па вика да ходим на вилата да пием бира, а щом е за алкохол, напоследък много не придирям и директно се вкарах в маратонките и един ултра селско секси клин. Ама за бира на поляната съм си екстра. Речено-сторено. С по 2 бири на калпак, парче престаряла наденица, 2 домата от Уругвай и една твърде мека краставица, непригодна за забавление, и ей ни паркираме пред каменната ограда, дето още някак се държи, единствено по волята Божия. Една малка икона е вградил баща ми в нея навремето.. там между камъните се прокрадва лицето на Богородица. Значи, очите ми моментално си смениха цвета щом слязох от колата. Те мойте са такива..според настроението ми се менят. Най-добра съм тогава, когато ги изпълва зеленото, потъмнеят ли- не ме закачай! Стъпвам, ама много леко, щото тая крехка млада трева я чувам как диша. Блести ми в очите зелено и слънчево. Къщата още не е паднала, всичко си е на мястото, поостаряло с година време още, ама не губи очарование и на инат стои, стои и не пуква. Аха да отворя бирата и със завиден ужас отбелязвам, че явно през тая зима нашата къщурка е станала щаб квартира на световната офанзива на другарките калинки. Във всеки ъгъл са се скупчили и тихо замислят атака. Накацали по пердета, пълзящи тихо по стъкла и стени те изглеждат напълно подготвени за битка. Неподготвената съм аз, но ща-не ща влизам в битка. Към дружеството на калинките, вероятно при сключено някакво долно подривно споразумение, в миг се присъединява тайната мрежа на паяците, която както забелязвам доста добра работа е свършила през зимните месеци. Обаче, понеже аз много не долюбвам сражения с такива групировки, някак трябва да се мотивирам по спешност. Имам един стар касетофон, а в него има даже и касетка..от ония с лентата, дето може да се пренавие на молив или на пръстче, стига пръстчето да е достатъчно фино. Аха, ето така! Затварям очи и се втурвам в боя. Този бой продължи горе-долу колкото и Стогодишната война. Жертвите бяха безчет. Но аз оцелях, някак. В света на калинките за мен никога няма да има място след извършеното престъпление. Опитвам се да не мисля за това, докато събирам трупове по пода на умрели от немощ мухи и мия прозорци със спрей, който мирише на люляк. Събирам инвентара и слизам на двора. Наденичката е нарязана, доматите също. Виждам, че краставицата го е затруднила мойто момче, няма опит той с меки краставици и белене, аз също. Бирата ни е налице и е студена, точно колкото трябва. Тревата е първи номер и грее с новата си подстрижка. На външната врата стои и ме гледа един стар приятел с четири бели лапи. Изкарал е някак зимата. Ребрата му се броят и се страхува от мен, а преди играехме заедно. Загубил е вярата в човека и доброто. Спокойно, приятел, и аз съм така. Много исках да го видя и затова носехме и храна. Сигурно за цяла зима не е ял толкова тоя космат негодник, който ми вади душата само с един поглед. Изпихме бирата, оставихме другата да ни чака, врътнахме ключа и обратно към София. А така не ми се тръгваше. Духнах свещите и се помирих с калинките. Кучето отиде да тича из махалата. Видях го, че е вдигнал високо опашка и тича, та ушите му се ветреят. Това ми е Великден. Зелено за притъмнялата ми душа, въздух за сърцето ми, шарени калинки за нервите, студена бира и парче хляб с резенче наденица отгоре, един мъж, дето не може да бели с нож краставица, ама ме обича повече и от ракията си, децата, които винаги ме чакат и едно куче, победило смъртта, вирнало опашка и размахало уши. И всичко това е само едно. Само една мъничка Обич.